На мама срамежливкото

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

sramejlivo-momchence

sramejlivo-momchenceСтрува ли ви се понякога, че имате едно, а отглеждате две напълно различни хлапета? Вкъщи малкото дяволче търчи като отвързано, по цял ден не млъква и изобщо се чуди как да ви се качи на главата, а навън, пред непознати, изведнъж се превръща в най-кроткото, послушно и срамежливо ангелче?

Мен по едно време майките на детската площадка ме гледаха с недоверчиво вдигнати вежди – как не ме беше срам все да се оплаквам от „буйното“ си, вечно търчащо и крещящо дете? Та те такова не бяха виждали! Сред техните отрочета моето се открояваше като най-свитичкото, все се криеше зад крака на мама, не смееше даже да се качи на пързалката или да пристъпи в пясъчника, ако там има други деца. А харесаше ли си чужда играчка, дори през ум не му минаваше да се заиграе с нея, ако в радиус от 5 метра наоколо се забелязваше жива душа – било то невръстният собственик на играчката или близките му, на които тя беше поверена.

И как се процедира в такъв случай? Мама се отвежда в посока на желаното камионче, кофичка или количка за кукли, спира се на безопасно разстояние и с изразителни жестове и още по-изразително мучене се демонстрира интерес. Нищо, че малкият отдавна вече може да говори. Излезе ли от къщи, направо си глътва граматиката и пак се връща към изглежда далеч по-безопасния жестомимичен език. И какво се очаква от мен? Като добра мама, да поискам разрешение за достъп до играчката – а ако собственикът точно в момента не е склонен да го даде, да намеря друг начин да се сдобия с нея – а после да я връча на моя срамежливец и през следващия половин час да го браня като орлица, сакън някое друго дете да не си хареса съкровената плячка. Че те, другите, имат досадния навик директно да идват да си взимат, каквото им хване окото, и той бедничкият рискува да си остане с пръст в уста и цяла кофа сълзи в очите.

То затова и комшиите доскоро не вярваха, че изобщо може да говори – на поздравите им винаги се отвръщаше с чаровна свенлива усмивка, след което поздравеният бързаше да потърси укритие зад мен, зад количката на сестра си или зад някоя пейка, докато не премине непосредствената опасност. Да не говорим пък ако вземат случайно да му зададат свръх сложния въпрос „Как се казваш?“ или другия, със скритата уловка – „На колко си години?“. Тогава не с ченгел, с кран не можеше да му извадиш думите от устата. Явно в нашия блок се подвизават само баби Яги, Торбалани, Кумчо Вълчовци и кой знае какви още големи и страшни приказни герои. Иди му обяснявай, че няма от какво да се плаши и срамува.

Опитвала съм всъщност. Неведнъж. Какви ли не стратегии съм прилагала. На първо място, разбира се, личен пример – любезно заговарям и съседите в асансьора, и родителите на площадката, и продавачките в магазина – пък дано малкият прихване нещо. Ядец. Редовно го водех да се запознава и заиграва с кротички на вид и малко на брой дечица, естествено без да мръдвам и на сантиметър встрани, с надеждата да преодолее тая пуста срамежливост. Даже у нас сме разигравали диалог: „Ти другия път като видиш леля Тина, какво ще ѝ кажеш? А ако те пита на колко годинки стана, колко пръстчета ще покажеш?“ и прочие, и прочие. Вкъщи я реши да отговори, я не, в зависимост от настроението. Навън – никога.

И естествено, през цялото време треперех какво ще го правя, като му дойде времето за детска градина. То остави, че нямаше да посмее да си играе с другите деца, ама как изобщо щеше да се отдели от мен? Щяха да са едни сълзи, едно хленчене, ужас някакъв. В един момент обаче с два броя щураци вкъщи взе да ми става нанагорно – или по-точно, направо взех бавно, но сигурно да изперквам – така че нямаше за кога да отлагаме повече. И какво се оказа? След изтормозеното начало, което си заслужава отделен разказ, последва съмнително приспособяване, регресия, смяна на детската градина и – о, чудо! – той взе, че свикна. Ама до такава степен свикна, че започна и там да си показва рогата. Чак го смъмриха, че се бил разбеснял, представяте ли си?

Та така, и нашата срамежливост от ден до пладне. Сега вече става интересно. Чудя се да се радвам ли, че вече не само вкъщи се държи нормално (с други думи, като пълен дивак), или да се ядосвам, че ще почнат да ме гледат на кръв в детската, че не съм могла да го възпитам като хората. Ама каквото – такова. Може пък скоро да му уври главата и да влезе в някоя истински послушна фаза, знае ли човек?

Автор: Десислава Сивилова

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,879 преглеждания

Comments are closed.