На 7 декември, по случай 25-годишния юбилей на издателство „Колибри”, излиза дългоочакваният сборник с разкази на Харуки Мураками – „Мъже без жени”!
Според автора на „Мъже без жени”(превод от японски: Дора Барова, 256 стр., цена: 15 лв.) писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Градината на най-новия му сборник е населена със самотни мъже, които търсят любовта – като възвишено чувство или плътско изживяване, като мимолетна страст или обричане. Някои от тези мъже са изоставени, други са пропилели шанса за обич или не са сещали живителния полъх на най-съкровеното чувство. Родени сякаш от внезапен проблясък под звуците на джаз и рок, на незаглъхващите песни на „Бийтълс“, историите се четат на един дъх и доказват, че Харуки Мураками блести като разказвач и на територията на кратката проза!
Харуки Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, продават се в милионни тиражи, а всяка следваща негова творба затвърждава статута му на култов писател. Освен че е автор на монументални романи и сборници с разкази, Харуки Мураками е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява характерната, полифонична структура на много негови произведения. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма.
Издателство Колибри специално ни предостави откъс от книгата:
Харуки Мураками – „Мъже без жени“
Много пъти се беше возил на кола, карана от жена, и от негова гледна точка жените шофьори можеха да се разделят на две групи – такива, които карат малко рисково, и такива, които шофират по-предпазливо от необходимото. Вторите – за което трябва навярно да сме благодарни – са далеч повече от първите. Обикновено жените са по-прилежни и внимателни шофьори от мъжете. Човек няма, разбира се, основание да не одобрява прилежното и внимателно шофиране. И все пак понякога то нервира останалите участници в движението.
От друга страна, повечето жени, принадлежащи към категорията „шофиращи рисково“, явно си вярват, че са майстори на кормилото, доста често смятат твърде прилежните и внимателни свои посестрими за глупачки и се гордеят, че не са като тях. Изглежда обаче, не им прави впечатление, че когато отбиват в друга пътна лента, шофьорите около тях настъпват с все сила педала на спирачката, като междувременно въздишат и не изричат особено ласкателни думи.
Има, разбира се, и жени, които не принадлежат към нито една от двете категории. Не карат нито прекалено рисково, нито прекалено предпазливо, а съвсем традиционно. При това някои от тях са доста способни шофьори. Ала кой знае защо у такива жени Кафуку долавяше някакво напрежение. Не можеше да каже конкретно защо, но седнеше ли на предната седалка до шофираща жена, усещаше, че нещо не е съвсем наред, и не можеше да се успокои. Гърлото му пресъхваше непоносимо или започваше глупав и безсмислен разговор, само и само да наруши мълчанието.
И сред мъжете безспорно има добри и лоши шофьори. Но в повечето случаи те не излъчват такова напрежение. Не че са непременно спокойни, не. Всъщност сигурно също нервничат вътрешно. Само че някак естествено – вероятно несъзнателно – успяват сякаш да поставят граница между напрежението и себе си. Макар и напрегнати на волана, съумяват да водят най-обикновен разговор, да действат. Тоест шофирането си е шофиране, но без да пречи на всичко останало. Кафуку не схващаше откъде идва тази разлика.
Не беше разсъждавал ежедневно по какво се различават мъжете от жените. Не бе откривал разминаване в способностите на едните и другите. Професионално беше свързан с почти еднакъв брой от двата пола и работата с жени му се струваше едва ли не по-спокойна. Жените бяха прецизни по отношение на подробностите и слушаха внимателно. Но що се отнася до шофирането, качеше ли се на кола, управлявана от жена, не му даваше мира мисълта кой държи кормилото до него. Не бе споделял с никого мнението си, защото смяташе, че темата не е за пред хора.
Затова, когато каза в сервиза, че търси личен шофьор, и управителят Обаму препоръча една млада жена, Кафуку не можа да изобрази на лицето си особено радостна физиономия. Оба забеляза това и се усмихна многозначително – с една дума, разбирам чувствата ви.
– Само че, господин Кафуку, момичето кара отлично. Давам пълна гаранция. Какво ще кажете да се срещнете с нея, поне да я видите?
– Ами добре. Щом вие така смятате – прие Кафуку.
Нуждаеше се час по-скоро от шофьор, а и имаше доверие на Оба. Познаваха се вече от петнайсет години. Онзи беше с твърда като тел коса и физиономия на малък дявол, но по отношение на колите мнението му беше безпогрешно.
– Искам за всеки случай да проверя разпределителната кутия и ако няма проблеми, вдругиден в два часа колата ви ще е напълно готова. Ще повикам и момичето да дойде тук в два, тъй че бихте могли за проба да пообиколите квартала. Е, какво мислите? Ако не ви хареса като шофьор, просто ще кажете и толкоз. Не е нужно да се съобразявате с мен.
– Колко е годишна?
– Около двайсет и пет, мисля. Не съм я питал – отвърна Оба, а сетне се навъси леко и додаде: – Просто, както вече изтъкнах, кара отлично, само че…
– Само че какво?
– Само че, как да кажа, има някои странности.
– Какви?
– Ами безцеремонна, неразговорчива, пуши прекалено. Ще се убедите и сам, ако се срещнете, но не е от типа мило и привлекателно девойче. Почти не се усмихва. Абе, казано направо, безинтересна.
– Няма значение. Ако е красавица, и аз няма да съм спокоен, а и ще плъзнат какви ли не слухове, и пак на моята глава.
– Е, тогава, значи, е напълно подходяща.
– И кара отлично, нали?
– Гарантирано. Не казвам като за жена или нещо от този род, не. Просто е изключително добра.
– Сега какво работи?
– И аз не знам със сигурност. Касиерка в денонощен магазин, шофьорка на куриерска кола, такива неща. Изглежда, изкарва колкото за живот с подобна почасова работа. Ще се хване веднага, ако изскочи по-добро предложение. Дойде в сервиза по препоръка на един познат, но и ние не сме цъфнали финансово и нямаме възможност да наемаме нови работници. Само от време на време я викаме при нужда. Но е сериозно момиче. Във всеки случай не слага и капка алкохол в уста. При споменаването за пиене физиономията на Кафуку помръкна, а пръстите на дясната му ръка се насочиха инстинктивно към устата.
– Ще се срещна с нея вдругиден в два – заяви той.
Заинтригува го това, че е безцеремонна, неразговорчива и не е от типа мило и привлекателно девойче.
* * *
На по-следващия ден в два следобед колата – „Сааб 900“ със сгъваем покрив – беше напълно ремонтирана. Дясната част на предния капак бе изчукана и изцяло възстановена и така прецизно пребоядисана, че разликата между оригиналната и новата боя изобщо не личеше. Моторът беше проверен и почистен, скоростите – регулирани, накладките на спирачките и перата на чистачките – сменени. Колата бе измита и лъсната с паста, а тасовете направо сияеха. Както винаги, работата на Оба беше безукорна. Кафуку караше вече дванайсета година този сааб и автомобилът бе на над десет хиляди километра. Гюрукът също поостаря и той трябваше да направи нещо по въпроса, защото при силен дъжд покривът пропускаше. Засега обаче не възнамеряваше да сменя старата си кола с нова. Не му бе създавала големи проблеми, а и се чувстваше особено привързан към нея. И зиме, и лете обичаше да кара с отворен гюрук. Зимата обличаше дебело палто и увиваше шал около врата си, лете си нахлупваше шапка и си слагаше много тъмни слънчеви очила. Носеше се по улиците на града, наслаждавайки се да сменя скоростта, а докато чакаше на светофар, се любуваше на воля на небето. Наблюдаваше облаците, птиците, накацали по електрическите жици. Това бе неотменна част от стила му на живот. Кафуку описа бавно кръг около колата и огледа внимателно отделни места по нея, сякаш проверяваше състоянието на кон минути преди надбягването.
Когато купи този сааб, жена му бе все още жива. Тя избра цвета – телесно жълто. Първите няколко години използваха заедно новия автомобил. Жена му не шофираше, затова на волана бе неизменно той. Няколко пъти ходиха и на екскурзия – до Идзу, до Хаконе, до Насу и до други места. Но близо десет години след това бе почти винаги сам в колата. След смъртта й имаше връзка с няколко жени, ала кой знае защо нито веднъж не се случи някоя от тях да седне на седалката до него. Престана и да напуска града, освен когато му се налагаше да пътува по работа.
– Е, вярно, че тук-там започва да сдава, ама ще изкара още дълго – каза Оба, прокарвайки нежно длан по таблото, сякаш галеше шията на огромно куче. – Надеждна кола. Шведските коли от това поколение са доста стабилно направени. Трябва да се следи електрическата система, в основните механизми обаче няма никакви проблеми. А и сме я стегнали много внимателно.
Кафуку тъкмо подписваше нужните документи и изслушваше подробните обяснения по заявката, когато момичето дойде. Беше висока около метър и шейсет и пет и не дебела, но с широки рамене и набита. На тила й вдясно имаше кръгла лилава бенка с големината на маслина, ала тя като че ли не се притесняваше да я излага на показ. Буйната гарваново-черна коса беше прибрана назад, за да не й пречи. Не можеше да се нарече красавица от каквато и да било гледна точка и както бе споменал Оба, физиономията й беше нелюбезна. Тук-там по бузите й личаха следи от акне. Очите й бяха големи, зениците – изразителни, но гледаха някак скептично и тъкмо това, че бяха големи, засилваше и скептицизма в тях. Големите й широки уши изглеждаха като радари, инсталирани на пустинно място. Беше като че ли понавлечена за месец май – мъжко сако рибена кост, кафяв памучен панталон и черни кецове. Под сакото носеше бяла тениска с дълги ръкави, а гърдите й бяха доста налети.
– Мисаки се пише с хирагана. Приготвила съм си автобиография, в случай че ви е нужна – заяви предизвикателно тя.
Продължава на следваща страница
