(зимна детска приказка)
Сняг вали и вятър вее,
в къщи печката го грее,
ала Мечо натъжен е,
и от скука – уморен е.
– Мамо, мамо, ще отида
да извикам си дружина,
и на горската пързалка
да си поиграем малко!
Още рекъл – тръгна Мечо,
със кожух дебел облечен,
и към къщата на Зайо,
тръгна без да се помайва.
– Хайде Зайко, да играем,
снежни топки да направим,
там на горската пъртина,
ще се забавляваме двамина!
– Не, не мога мили Мечо,
имам само тъничко елече,
а ушите ми стърчащи
и калпак не ги обхваща.
Тръгна Мечо натъжен,
явно днес не му е ден.
Но пред Ежковата порта
спря се, тихичко потропа.
– Ежко, Мечо съм, ела,
да направим веселба,
нищо вън, че е студено –
във игрите ще се сгреем!
– Мечо, трябва да откажа,
пък и честно да ти кажа,
с толкова по мен иглички
слагам само ръкавички.
Тъжен Мечо тръгна пак,
не го радва пухкав сняг,
щом на горската пъртина,
сам отива, без дружина…
В миг се сеща – ще извика
с него катеричката Иглика,
тя добра е, веселушка,
във игрите първа дружка.
Само че и тя отказва,
тъжно през сълзи му казва:
– С таз опашчица-къделя,
в магазина всичко мерих,
нищо, нищичко не стана –
тъй без дрешки си останах.
Въздъхна Мечо: – Ех, че ден,
приятел нямам си до мен…
Към горската полянка тръгна,
сълза се тайничко промъква.
Но чу над него весел вик –
със теб ще дойда – чик-чирик!
Какво от туй, че е студено,
на Врабчо не му липсва смелост.
Политна с Мечо към гората,
и тъй започна веселбата.
И кой да видят се задава
към тях от гъстата дъбрава?
Ежко тича, а на острите иглички,
забол е шалче, шапка, ръкавички,
Иглика пък, със цвят във тон,
намушила се във кафяв маншон.
А Зайко, зъзнещ, по елече,
нахлупил бащиното кепе,
подскача, бърза, и настига,
че време за игра – не стига!
И тъй на горската морава,
настана веселба, гълчава,
събра се шумната дружина –
смехът им чак до мрак не стихна.
Стихотворението е от www.otkrovenia.com и е на автор с никнейм Мила Нежна
