Мамо, моля те, разведи се!

Една известна личност, не помня коя, беше казала, че ние родителите, каквото и да правим, винаги ще грешим в очите на децата си. Може би е бил/а прав/а, а може и да греши, не знам. Сигурно много деца по света не обвиняват родителите си за нито едно от решенията им. Сигурно много хора по земята са успели да достигнат до онова ментално ниво, в което си осъзнал, че нещата, които са правили родителите ти, са били най-доброто, на което са били способни в онзи етап от живота им и не бива да ги обвиняваш. Всички сме хора, всички грешим, това е изконната истина, но винаги има думи и действия, които ни променят завинаги, обръщат ни с хастара навън и ни изритват със засилка в живота.

Имам най-прекрасната майка на света. Спомням си я толкова ясно с дългите й руси коси, нежната й кожа, която винаги ухаеше на цедено кисело мляко със сладко от малинки. Още като станах на 1 годинка, тя ми купи буквар и запали любовта ми към книгите. На три години и няколко месеца вече можех да чета, на 4 годинки другарката в детската градина ме оставяше да чета на другите деца и ходеше да пуши пред вратата с чистачката.

Баща ми също е страхотен, караше мотор с кош и всяка сутрин ме водеше на детска градина с него. Хора, аз бях като холивудска личност, всички ни гледаха, децата се пръскаха от завист и като спреше пред детската ни заобикаляха и се катериха по мотора ни.

Една нощ се събудих от силен трясък. Станах, полусънена, викайки мама и я заварих на пода, лежеше свита, обляна в сълзи, едното й око беше синьо, вратата на стаята беше с дупка в средата от удар с юмрук, ръкавите на пижамата й бяха извадени и завързани зад гърба, което я правеше безмощна. Бях на 4, наистина не разбирах какво се случва. Разплаках се силно, татко дойде, прибра ме в стаята ми и затвори вратата: „Я лягай да спиш, нямаш работа тука!“. Не мигнах до сутринта. На сутринта ги попитах, какво се е случило, те мълчаха, мама ме прегърна, пак се разплака и ми каза: „Всичко е наред, миличка! Хайде да ти оправим косата!“. Няколко нощи подред не можех да заспя, ослушвах се, дебнех, ставах, стоях пред вратата им. После тъкмо се поуспокоих и всичко се повтори. Крясъци, блъскане, плач. Годините минаваха и това се превърна в моята действителност. Бях на 9, когато със сълзи помолих мама: „Мамо, моля те, разведи се!“. Бях чула за родителите на моя съученичка, която се хвалеше, че след развода на техните получава винаги по два подаръка за всеки празник. Моят подарък щеше да е неизмерим, ако с мама избягаме някъде надалеч, ако успея да я спася като един истински рицар от лошия татко и си заживеем щастливо само двете. „Мамо, моля те, разведи се, мамо, хайде да избягаме!“ Продължавах да я увещавам, а тя отговори: “Не мога, миличка, ЗАРАДИ ТЕБ! Не искам дъщеря ми да расте с клеймото, че е дете на разведени родители!“.

Цял живот нося тази вина в себе си. Цял живот се страхувам да се обвържа истински с някого, за да не страда ЗАРАДИ МЕН. Цял живот не мога да отворя сърцето си напълно и да изкрещя, изплача, изрежа, изпия, повърна, изхвърля по някакъв начин болката си. Докато самата аз не станах майка. Вече нямам страхове, моля се само грешките, които допусна, да не бележат децата ми завинаги.

Днес е рожденият ми ден. Ставам на 40. Казват, че тази годишнина не се празнува, то така или иначе не можеш да излезеш на ресторант, заради всички ограничения в момента, но ще се съберем скромно вкъщи с нашите. Мда, те още са заедно …

Автор: Сиана Димова