На втората ни юлска среща сме отново с Галя Даскалова, детският психолог, с който читателите ни добре се познават. Тя ще направи обобщение на темата, която дискутирахме с нашите гости в рамките на инициативата на ПЪРВИТЕ СЕДЕМ и NN – Мама в действие – за неподчинението, тръшкането и проявите на инат при децата.
П7: Как да се държим и какво можем да направим, когато детето се инати или иначе казано и популярно сред майки и специалисти – когато се случи, детето да се тръшне?
– Това е сериозен проблем сред родителите. Като всяко нещо, което е свързано с нашите деца, то се определя от спецификата на самото дете. От неговите емоционални заложби, които като цяло са плод на нашите, от средата, от това, което сме си заложили като взаимоотношения и начин на реакция в определени ситуации.
Този път аз ще избегна даването на съвети, но ще спомена няколко грешки, които е хубаво да не допускаме в такива ситуации.
Едната моя „любима“ грешка е да се опитваме да говорим рационално на детето си, в ситуация, в която то е на пода, удря с юмручета и ситуацията е извън контрол. В този момент да му обясняваме защо нещо не бива да се случи кое е правилно и каквото и да било не е най-удачното. По-скоро, изчакайте този момент да отмине като се опитате да преведете на детето емоцията, която изпитва в момента.
Например: „Да, разбирам те, че в момента си много ядосан.“ Или „Ясно ми е, че не се чувстваш много добре, но хайде, ела да те гушна.“
Децата имат нужда да бъдат успокоени в тези ситуации. Много често децата ми казват: „Ама, аз искам да спра, но не знам как.“
Това, естествено има своето обяснение, все пак децата ни нямат нашия социален опит и умение емоционално да се владеят, това което ние възрастните често правим – броим до 10, дишаме дълбоко, викаме в пликче. Децата не го умеят това и нашата задача е да ги преведем през това. Т.е. не говорим рационално на дете, което в емоционален срив.
Друго много важно нещо е да избягваме фрази като „може би“, „ще си помисля“ и всякакви подобни, които само удължават детското очакване.
Детската представа за време е неформирана, тя тепърва предстои да се формира, така че, ще кажете на детето си, че след пет минути ще се случи нещо, на него това не му говори абсолютно нищо.
П7: Т.е. такава тактика по никакъв начин не помага.
– Да, точно така, по никакъв начин. Само затвърждава усещането у детето, че нещо ще се случи всеки момент, пък то не се случва и съответно емоционалното напрежение се вдига. Затова, когато искаме да кажем, че нещо няма да се случи, то е добре да го кажем категорично. Има един термин „спокойна сила“. Заявяваме, че нещо няма да се случи по едни спокоен начин с равен тон, който да е категорично ясен, че нещото, което няма да се случи, няма начин да се случи. И най-важното – няма никаква вратичка. Защото „може би“, „хайде, ще си помисля“ стимулират ескалирането на емоционалните изблици.
П7: Вмества ли се някъде в тези ситуации физическото наказание?
– Смятам, че е напълно излишно да уточнявам, че физическото наказание е изключително неприемливо, защото това дефакто е един ролеви модел. Т.е. ние учим детето си, че ако в момента прибегнем към физическо наказание, тогава когато то се чувства емоционално нестабилно, то трябва да напада и че е нормално да реагира с насилие. Точно обратно – научете детето си по-скоро какво да прави, когато иска нещо да се случи.
Бих казала, че това са основните неща, които родителите е добре да спазват и да не забравят.
И още нещо: Много често детското „не“ е следствие на многото родителски „не“-та. Ако ние не сме показали подобен модел на поведение, то няма как той да се роди у детето.
Може детето да е видяло този модел на детската площадка, но когато детето експериментира неколкократно с подобно поведение и ние имаме адекватно отношение към тази ситуация, то вероятността тя да се повтори отново е минимална.
П7: Един вид то ще научи, че така няма да постигне нищо, че няма да стигне до целта.
– Да. Много е важно родителите да държат един фронт. Ако единият родител е казал „не“, другият трябва да го подкрепи. Защото децата са много сензитивни към родителските различия.
П7: Много родители в стремежа си бързо да излязат от ситуация на нервни изблици са готови на всичко само и само да не изпаднат в ситуация, в която да им се налага да се съобразяват с мнението на околните. Изобщо „Какво ще си помислят или кажат околните?“ трябва ли да ни вълнува, когато трябва да успокоим детето бързо и ефективно?
– Като цяло, децата притежават умението да усещат коя ситуация може да събуди родителското притеснение от типа „Какво ще кажат хората?“ В такива случаи препоръчвам много бързо излизане от тази ситуация. Ако има „тръшкане“ няма нужда от излишна рационализация на ситуацията, убеждаване и много думи.
Хващаме героя под мишница и напускаме бързо сцената. След което, когато детето се успокои му обясняваме какво се е случило, връщаме след време тази емоция: „Сега отиваме с теб в парка, но нали помниш, когато искаше да направиш еди-какво си, аз ти забраних или казах, че не е редно, защото нещо друго би било по-добре, какво се случи – нито ти игра на площадката, нито мама или тати се чувстваше добре, моля те, нека този път да не си причиняваме тези неприятни емоции, по-добре е да направим, например, замък на пясъчника. Винаги трябва да дадем на детето положителна алтернатива, която не е задължително да е придружена с обяснение.
П7: Това определено дава ясен завършек на днешния ден, в които за втори път се срещнахме с Майките в действие. Благодаря и до нови срещи.
– И аз благодаря!
Тази инициатива се организира от Първите седем
С подкрепата на
