Във втория ден от инициативата на ПЪРВИТЕ СЕДЕМ и NN – Мама в действие се срещаме отново с родители и деца в Градската градина на София, за да дискутираме по една особено актуална тема в ранното, а и не само в ранното детство – тръшкането и неподчинението.
Тя се казва Ралица Николова, журналист по професия и майка по призвание с дъщеря на 3,5 години и син на 10 месеца.
П7: Като родител на едно по-голямо дете сигурно сте минали през етапа на тръшкането и непокорното поведение. Как се справихте, имате ли лично изпитани методи за овладяване на такива състояния? –
Още като прочетох каква ще е темата за втората ви среща, се замислих какво бих могла да разкажа от своя опит. Но всъщност си дадох сметка, че при нас тръшкане не е имало. Колкото и някои майки да ми обясняват, че този момент е неизбежен и ще дойде и при нас, плашат ме с т.н. бебешки пубертет, аз вярвам, че с баща й някак съумяваме да тушираме нещата още в зародиш, още преди да е започнала голямата истерия, защото знам, че се стига до истерия и прага може да е много кратък – понякога няколко секунди до минута делят мрънкането от истерията.
Смятам, че успяваме да изградим у нея вярата, че се отнасяме към нейните желания уважително, дори и да не ги изпълняваме. Стараем се контакта с нея винаги да е откровен, очи в очи, на нейното ниво, с много прегръдки и с много обяснения. Дори сега, когато иска нещо или настоява на нейното, не че не настоява, не че няма моменти, в които „не“-то е основната й дума, въпросът е, че тя се е научила да ме убеждава за собствените си желания със приказки, със спор когато трябва, но не и с тръшкане по земята.
След като тръгна на градина имаше няколко опита да имитира такова поведение, но то е по-скоро под формата на игра, което се преодолява много бързо. Нещо като влизане в роля. За да излезем от тази роля аз използвам например гъделичкане. В момента, в който тя си забравя ушите някъде, идва гъделичкащото чудовище и така, каквото и да я е занимавало до този момент – мрънкане, недоволство, яд – всички тези негативни емоции ние обръщаме на игра.
П7: Всъщност, вие от самото начало сте започнали да си събеседвате с нея като с голям човек, на когото да показвате кое е правилно и кое не е. –
Да, точно така. Обикновено й казвам: „Знам, че си ядосана, знам, че сега искаш точно това“ и т.н., но залагам на така наречената емоционална интелигентност. Макар да е само на 3.5 тя вече може да нарича собствените си чувства с правилните им имена, разпознава ги, особено сега й е доста по-лесно покрай брат й, защото ревността я има, понякога му се ядосва, понякога й е скучно и тя ми го казва откровено.
Например: „Мамо, ядосана съм, защото сега го кърмиш и не можеш да играеш с мен.“ Или към него: „Коко, аз съм ти много ядосана, защото ми взе играчката.“ В такива ситуации съм я научила вместо да се тръшка на земята, да вземе една възглавница и да я хвърли на пода. Говорили сме си дори за това какво е боксова круша, която хората използват, когато са ядосани. И тя дори го използва като термин, когато взима възглавница. Смятам, че това също е начин те да отразяват емоциите си.
Децата и конкретно дъщеря ми притежава богата палитра от емоции и определено мога да кажа, че е твърде емоционална, но за да избегнем нервни изблици, ние водим диалог с нея още от раждането й. Тя е човекът, с когото си говоря най-много откакто се е родила. Старая се много да го правя и никак не е лесно. Искам да изтъкна и още нещо – тя почти не е гледала телевизия, не е оставала насаме с телевизора или с компютъра, а ако сме гледали нещо, сме го гледали заедно и това, от което я е страх или събужда у нея чувство на неувереност, винаги сме го коментирали. Според мен, тези скрити тревоги, ярост или гняв, които могат да се породят у всяко дете, когато то успява да го изкаже или да го изяви в игра, тогава от тръшкането няма вече нужда.
Спомням си, че веднъж стигна до истерия, но аз го отдавам повече на това, че тогава точно й растяха кътници, беше на година и девет месеца и в момент, когато беше преуморена, гладна, недоспала и наистина тогава изпадна в истерия от нещо много дребно, но с много прегръдки и ласки успяхме да го потушим много бързо. Осъзнах, че аз съм виновна за случилото се, защото я бях оставила твърде много да се превъзбуди. Това държа да го кажа пред останалите майки, защото според мен с усилия и най-вече с време да се постигне това, че детето да може след време, не толкова да контролира емоциите, не да ги потиска и да ги държи вътре в себе си, а да се научи да ги разпознава и може да ги изговаря.
П7: Нашата идея има точно това за цел, майките да споделят своя опит, вече изпитан и дал резултати, защото има много специалисти, които могат да ни посъветват, но тези съвети често не са приложими за всяко дете. Докато от разговорите с родители, които имат изпитан опит зад гърба си, изникват нови решения и получаваме практична информация, която всеки да приложи според характера на своето дете.
Благодарим ви.
Благодаря и аз.
Тази инициатива се организира от Първите седем
С подкрепата на
