Край на скуката в час (от Рон Кларк)

Въведение

“Навремето изобщо не предполагах, че ще стана учител. Израснах в малко градче в източната част на Северна Каролина и мечтаех единствено да се измъкна от прашните черни пътища и да се впусна в приключения. Докато следвах в Университета на Източна Каролина, работех по петдесет часа седмично в „Дънкин Донътс“ и успях да спестя впечатляващата сума от 600 долара. След като се дипломирах си купих с тях еднопосочен билет за Лондон. Родителите ми не се зарадваха особено, тъй като никой от тях не бе завършил колеж и смятаха, че просто пропилявам шансовете си да направя кариера, но аз следвах сърцето си и се отправих на пътешествието, което бях лелеял открай време в най-съкровените си мечти.

След като в продължение на шест месеца работих като пеещ сервитьор, преоблечен като каубой, в ресторанта „Тексас Ембаси Кантина“ в самия център на Лондон, натъпках всичките си вещи в една раница и тръгнах да обикалям Европа. Прекосих доста страни и се почувствах поумнял; започнах много повече да разбирам и зачитам разнообразните националности и техните култури, както и религиите и народите, които се различаваха от мен. Краят на пътешествието ми дойде неочаквано заради тежко хранително натравяне, което получих, след като бях ял плъхове в Румъния. Но това е дълга история!

Отлетях обратно за Северна Каролина, където се наложи да се възстановявам в болница в продължение на две денонощия. Майка ми много се притесняваше, но накрая рече категорично:

– Слушай, Рон, трябва да си намериш работа и да престанеш с шантавите си приключения.

Аз отвърнах, че възнамерявам отново да спестя пари – този път за билет до Китай, но тогава тя ме осведоми, че учителката на петокласниците от местното начално училище се бе споминала точно по средата на учебната година. Каза още, че учениците съвсем са я подкарали през просото и ако не отида да им преподавам, до края на срока постоянно ще им изпращат какви ли не заместници.

Замислих се как на децата сигурно им е станало много мъчно, после погледнах майка ми и без ни най-малко колебание отговорих:

– Отивам в Китай.

Мама обаче на бърза ръка ме постави на мястото ми, както само майките умеят, като добави, че ако не отида поне да поговоря с директорката на училището, тя никога повече няма да ми даде пари за каквото и да било, докато съм жив.

Майки.

Когато се срещнах с директорката на началното училище „С. В. Сноудън“, тя каза, че класът е доста недисциплиниран и че много се радва на интереса ми към свободното място. После добави:

– Тъкмо вие сте нужният човек.

– Не, не съм – отвърнах аз.

Тя ме погледна възмутено и веднага попита:

– Тогава защо сте тук?

– Защото мама ме накара – бе единственият отговор, който ми дойде на ум.

Директорката отвърна, че би искала поне да ме заведе да видя учениците. Докато вървяхме към класната стая, видях един ученик, който заради някаква простъпка стоеше наказан в кофата за боклук по средата на коридора. Хвърлих поглед в класната стая към учениците, на които трябваше да преподавам, а те се замеряха с хартиени топчета, които бяха осеяли пода. Временната учителка се изглеждаше напълно безпомощна, перуката ѝ се бе килнала на една страна. Цареше истински хаос.

Едно момченце ме погледна и попита:

– Вие ли сте новият ни учител?

Аз се ококорих и с изненада установих как произнасям думите:

– Мисля, че да.

Цял живот съм опитвал да живея, без да съжалявам за нищо. Когато някое чувство се вмъкне в сърцето ми, аз му се отдавам, тъй като твърде добре знам колко кратък може да бъде животът. Не ми се ще, когато остарея, да обърна поглед назад към изминалите години и да ми се прииска да съм постъпвал по друг начин. Ако нещо ме хване за сърцето, просто си знам, че трябва да го направя, а в онзи ден, когато момченцето ме запита дали съм новия им учител, изпитах по-силно чувство от всякога.

На следващия ден влязох класната стая и веднага се влюбих в учителската професия. Тогава ме осени прозрението, което ме удивлява и до ден днешен: ние, учителите и родителите, разполагаме с уникалната възможност да работим с подрастващите, като ги вдъхновяваме да вярват в себе си и ги подтикваме да постигнат нещо значимо, и тази възможност, която ни се дава, е същинско чудо. Осъзнах, че съм намерил житейското си призвание, затова се отдадох на работата с душа и сърце.”

Вдъхнете им любов към учението

Безспорно най-добрият начин да заинтригувате едно дете и да го накарате да се учи е като демонстрирате тъкмо толкова вълнение и ентусиазъм по отношение на учението, каквото се надявате да видите у него. Когато разговарям с учениците си и те ми зададат въпрос, чийто отговор не знам, аз отвръщам: „Хайде заедно да разберем!“ При мисълта да открия информацията, която не знам, ме изпълва искрено вълнение.

Много е важно ние, родителите и учителите, да засвидетелстваме пред нашите деца собствения си интерес и любознателност. Ако сте родител и детето ви запита: „Защо небето е синьо?“, е време да се втурнете и с всички налични изследователски средства да изнамерите отговора заедно с него.

Ако сте учител, когато учениците ви зададат въпрос, за отговора на който не сте сигурен, моля ви, не ги лъжете. Някои възрастни се преструват, че знаят всичко, но това отправя погрешно послание към учениците. Никой не знае всичко, а урокът, който трябва да предадем на децата е, че истински гений е онзи човек, който всъщност знае как да открива отговорите на всички въпроси, които му се зададат.

От жизненоважно значение е също така ние, възрастните, да покажем на децата си, че сами се учим цял живот и че у нас живее една постоянна жажда за знания. Спомням си как като дете си мислех, че след колежа вече няма да има какво да уча, и си представях колко прекрасен ден би бил този, в който вече ще знам абсолютно всичко. Трябва да се постараем да не изграждаме подобни възгледи у младежите, като им показваме, че радостта от учението трае цял живот.

Обичам да водя децата на екскурзии с учителя по естествени науки г-н Таунсъл. Независимо къде се намираме – в музеи, храмове или по мероприятия, – той винаги отива и застава най-отпред. До такава степен гори от желание да разбере какво става и да на­учи нещо ново в съответната обстановка, че направо не го свърта на едно място. Обожавам това. Той дава прекрасен пример как всички трябва да се отнасяме към света край нас. Очите му сияят от вълнение и почуда, а лицето му винаги е озарено от широка усмивка.

Поради прекрасните възможности за пътуване, които предоставяме в АРК, съм имал щастието да наблюдавам заедно с г-н Таунсъл това „сияние“ на шест или седем континента и всеки път е било просто удивително. Радостта, която той носи на тези екскурзии, наистина прави нашите преживявания още по-хубави. Когато ни бе предоставена възможността да изпратим един учител от нашия екип на експедиция в Антарктида, където да наблюдаваме резултатите от глобалното затопляне, у нас нямаше колебание, че това трябва да е г-н Таунсъл. Все още си спомням мига, когато той се завърна от експедицията. Всички се бяхме събрали в училището и изведнъж дочух взрив от аплодисменти, идващи от входа. Слязох и видях г-н Таунсъл, който стоеше в средата, все още облечен в грейката, с която бе стъпил на Южния полюс. Не беше се преобличал, не беше се бръснал в продължение на целия път обратно към къщи и външният му вид бе доста запуснат. Втурнах се да се присъединя към всички останали, а когато го прегърнах, той продума:

– Прекрасно беше, г-н Кларк. Беше просто… толкова прекрасно – и избухна в сълзи.

Скупчихме се в класната му стая и той започна да ни разказва какво е видял и преживял: бурно море, любопитни пингвини, гигантски ледници и разпадането на един рай. Заяви, че има да ни покаже някаква снимка, и, докато я изваждаше, поясни, че пасажерите на борда били насърчени да се гмурнат в ледените води, така нарекли ледената каша. Децата потрепериха и отново насочиха вниманието си към своя учител, понеже знаеха, че г-н Таунсъл не би пропуснал подобна възможност.

Когато измъкна снимката, той каза:

– Страхувах се до смърт, но с мен бе духът на всеки един от вас и тъй като бях единственият там, ми се искаше да го направя за всички вас. Затова го направих. Скочих във водата. При това… скочих в ледената вода… само по боксерки. Гмурнах се… надолу с главата.

Аз само поклатих глава и се усмихнах. Разбира се, че сте го направили, г-н Таунсъл. Знам, че си го направил.

Всички ние не бива да забравяме колко е важно постоянно да приемаме предизвикателството да живеем с чувството за огромно любопитство и да демонстрираме пред нашите деца какво означава да се учиш цял живот. Ако успеят да научат това, докато са още малки, този дух ще остане в тях и ще ги съпътства до края на живота им. И когато им се даде възможността да се гмурнат, нека се надяваме, че ще го направят, при това по същия смел и елегантен начин като г-н Таунсъл.