Кой кого уплаши? (приказка в стихове)

А от страх Мишлето
глътна си езика —
цръкна и завика…
Менчета остави,
за да се избави,
в дупката се свира
и от страх примира…
Щом бедата мина,
мина и размина —
всеки се замисли,
всеки се размисли.

Нашта баба ето
седнала в кьошето,
само си бърбори:
— Ех, че ме събори
пустата Мецана!…
Жертва щях да стана
за хубост едничка.
Ах, горка-горкичка,
знае ми душата,
знаят ми краката
как ме те спасиха
от бедата лиха!…
Внучката на баба,
под одъра свита,
със душа убита,
само си мърмори:
— Вълчо ме събори!
Ах, тоз вълк проклети!
До де се досети
да ме лапне цяла —
аз, от страх примряла,
без да се обръщам,
в миг офейках в къщи.

Ето и Петела
със душа примрела —
тихо си бърбори,
тихо си говори:
— Пустата му Лиса
как ме умириса!…
Малко ми остана,
аз на пух да стана.
Но сполай на бога,
ако и в тревога —
с хитрост и сполука
домъкнах се тука…

А Мишлето сиво
със сърце страхливо,
с глътнато езиче
кротичко наднича,
във дупката свряно —
бъбри неразбрано:
— Пустата Котана,
тази облизана,
откъде изскочи
и връз мене скочи!
Ох, сърце нещастно,
колко бе ужасно!…
А пък Заю наши,
като се уплаши —
хукна през полето…
хукна, та където
видят му очите —
да се крий в горите.
Хукна той да бяга,
както му приляга
и със всички сили.
— О, краченца мили,
бягайте, не стойте,
право във усоите,
под зелена шума!
Заю тъй си дума,
дума и нарежда,
дава си надежда:
— Страшно щях да патя,
мои скъпи братя,
от врази безбройни,
наредени стройно —
във редица права.
Що ли щях да правя,
ако вий не бяхте?
Ако не летяхте
вий, краченца мили,
с двойни, с тройни сили?…

С трепет на душата
стига във гората
Заю дългоуши
и се в храсти гуши —
отдих да намери…
Гуши се, трепери
от теглото тежко
и въздиша жежко…
После се опомни,
като в сън си спомни:
бягането лудо
и страхът за чудо,
мъките, теглата,
ударът в главата…
Скрит под китна шума,
тихом той си дума:
— О, горка горкана,
добре, че тъй стана,
сякаш под тез клони
вихър ме подгони,
вихър ме отдуха,
да спася кожуха…