Кой кого уплаши? (приказка в стихове)

Менци и менчета,
пеят кат звънчета.
С ситни стъпки всички
редом наредени
стигат те засмени
бистрата речица.
В менците водица,
без да си почива,
всеки си налива.

Всички се завръщат
дружно пак към къщи.
Ето, както трябва:
първа тръгва баба,
първа си отива.
Внучката красива
стъпва подир нея —
менчета люлее.
Следват ги Петела
със походка смела,
малкото Мишленце
с сивичко палтенце.
Всички на редица
връщат се с водица.

Кой от тях не знае,
как ще свърши края?
Никой се не сеща,
че ги чака среща
и беда не лека
в тяхната пътека.

Близо там до къщи
със клоне могъщи
ябълка растеше.
А под нея спеше
Заю дългоуши.
В бурена се гуши —
сладко си почива
след беда горчива.
От място незнайно
духна тъй нехайно
вятърът крилати —
дървото разклати.
И от него зряла,
зряла и презряла
ябълчица лупна,
на земята тупна
и удари здраво
по главата право
Зая Бая наши.
Той пък се уплаши,
хукна и забяга,
както му приляга.
Както той обича
всякога да тича
през гори, полета
с бързите крачета.
Бяга и не спира,
докато на мира
някъде се сгуши
под трънливи круши
или във тревата
да спаси главата.
Хукна Заю наши —
нали се уплаши,
бяга и се моли:
„Дръжте се, крачета,
гони ви несрета!“