Кога нарушаваме личното пространство на децата си

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

deca-lichno-prostranstvo

Забелязали ли сте как се държим с децата и как с възрастните при едни и същи ситуации. Естествено, има моменти, в които децата се нуждаят от по-специално внимание, но понякога нахлуваме твърде рязко в личното пространство на децата, без да си даваме сметка, че това не само не е редно, но накърнява сериозно техните права. Наред с това, ние възрастните често забравяме, че именно ние сме хората, които оставят най-трайни впечатления в децата си и това е от особена важност, когато става дума за нарушаване на границите на личното им пространство.

Децата на възраст от 2 до 10 години най-често и най-остро усещат чуждото вмешателство. Това е така, защото възрастните рядко смятат, че децата от тази възрастова група изобщо имат лично пространство. Родителите забравят обаче нещо много важно, че децата заслужават уважение, неприкосновеност на личното си пространство, независимо от възрастта и телесна автономия.

Кога и как най-често нарушаваме границите на личното пространство на децата си?

Целувки

Много деца истински се дразнят, когато малко познати, рядко срещани близки или напълно непознати ги притискат, гушкат и целуват. Когато са малки, децата няма как да разберат кое е лошо и кое добро, те не осъзнават причината за тази близост и често се съпротивляват, дърпат се и дори плачат. За да стане по-ясен един подобен случай, представете си как се обръщате към някой възрастен, който едва познавате и го награбвате да го целувате. Бихте ли го направили? И представяте ли си какви биха били последиците от подобно поведение?

Ако сте способни да си представите подобен случай, следователно не бихте се спуснали да целувате и прегръщате малко дете. Всеки нежелан физически контакт с деца, може да има сериозни последствия, дори ако е плод на добронамереност.

А и най-малкото не е хигиенично.

Принудителни преградки

Става дума за случаите, в които се опитваме да убедим децата, че е необходимо да дадат прегръдка на някой възрастен. Най-често това настояване е свързано с някой роднина. Когато принуждаваме едно дете да демонстрира физическа привързаност, ние го лишаваме от възможността да направи свой собствен избор дали да демонстрира или откаже подобно физическо докосване. Принудата в подобни случаи пречи на детето да осъзнае на практика кой контролира собственото му тяло. Важно е да кажем на детето, че последната дума и контролът относно всички действия, свързани с тялото му, е единствено негова. Това означава, че ако едно дете не иска да даде прегръдка на баба или на дядо, ние не бива да се намесваме и да го насилваме да им даде така желаната близост, след като веднъж вече е заявило, че не иска.

Пляскане и шамари

Много родители убедено вярват, че попляскването и шамарите не само не пречат, а дори подпомагат възпитанието. Това е така, защото на повечето от поколението днешни родители това се е случвало, ако не системно, то поне веднъж-два пъти в живота. Но само защото се е случило на нас, не означава, че трябва да се случва и на собствените ни деца. Да се коригира поведението на децата по този начин не създава емоционално стабилни деца. Тук отново можем да прибегнем до пример с възрастен: ако ударим шамар на някой възрастен, това би могло да се окачестви като нападение и е незаконно, така че да прилагаме шамари и плесници на децата по нищо не се различава от това да ги използваме спрямо някой възрастен.

 Принуждаване да направят нещо или им забраняваме да направят друго

Когато възрастен ни откаже да направи определено неща, ние не настояваме повторно да го свърши, но когато става дума за деца, ние използваме всички възможни опорни лостове да принудим детето да направи едно или друго. Игнорирайки нежеланието им ние извършваме вмешателство в тяхното лично пространство. Разбира се, има моменти, в които е полезно да наложим мнението си, да им забраним да направят нещо или да ги принудим да последват съветите ни, но в никакъв случай не бива да пренебрегваме тяхното мнение и желание.

Когато като родители ние забраняваме на децата си да направят нещо, ние налагаме своите жизнени убеждения, но успоредно с това се опитваме да им внушаваме, че те трябва да са независими, автономни личности, готови да носят отговорност за себе си, което определено ги обърква.

Ако искаме децата ни да развият самостоятелно, критично мислене и да умеят да взимат мъдри решения, задачата ни е да ги научим, че тяхното мислене има значение за околните, което няма как да се случи, ако се опитваме да им налагаме собствените си стереотипи.

 Отричане на чувствата им

Никой родител не би се приближил до някой разстроен възрастен, за да го посъветва да не плаче, но непрекъснато го правим с децата. Всеки от нас съветва децата си да не се ядосват, да не плачат и т.н. Децата трябва да знаят, че не е лошо да изразяват емоции си. Децата също като възрастните имат своите добри и лоши дни, така че е редно да се съобразяваме с това.

Добре е родителите да не забравят, че понякога малките неща за децата всъщност са твърде съществени и важни.

Децата се учат от възрастните и възприемат много от нашето поведение в ежедневието. Ако ние им покажем, че думите, предпочитанията им или тяхната самостоятелност е без значение за нас, те може да се окажат изложени на риск от бъдещи негативни преживявания.

Адаптация за Първите седем от www.scarymommy.com

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

15,919 преглеждания

Comments are closed.