Въпрос, на който няма да получите конкретен и еднозначен отговор, тъй като темата за развода просто не е лека и няма рецепта от сорта на „прави едно, две, три…“. Всички семейства са еднакво щастливи и по своему нещастни, нали? Начинът, по който да съобщим на децата за предстоящ развод е и би трябвало да бъде специфичен за всяко семейство…
Тук няма да споменавам десетките протективни фактори как да не се докарваме до развод…но да речем, че решението е взето. За да се стигне до съобщаване на децата, то трябва да бъде съвместно, добре обмислено и взето с категоричност, изчистено и за двете страни и чак тогава да го „сервираме“ на децата.
Искаше ми се да не започвам статията клинично, но няма как да избягаме от темата за травмата. Най-малкото, защото семействата в процес на развод, които се обръщат към мен го правят най-често с точно такъв прозиращ страх – Как да не травмираме детето? Колко време ще е травмирано? Как да му кажем, така че травмата да е по-малка? Отварям една скоба тук – какво разбираме под травма – травмата не е събитието само по себе си, а начинът, по който индивидът възприема и оценява случващото се. Така че за едни деца ефектът няма да е толкова травматизиращ, колкото за други…За да се стигне до тежки последици имаме комплексни фактори и условия като продължително излагане на конфликти и насилие, неглижиране и много други.
Но стресогенност на ситуацията със сигурност има. Едва ли най-травмиращото за детето от развода ще е самото съобщаване и с акта му да се приключи с неприятностите. Да, вероятно, ще е случка, която ще помни, поради това е важно да се осъществи възможно най-щадящо. Реакциите не могат да бъдат с категоричност предвидени, тъй като зависят от темперамента, възрастта на детето, от стила на родителство, от качеството на взаимоотношенията вкъщи.
Реакцията на стрес се формира в една древна част в нашия мозък, т.нар. амигдала и бива основно три типа – борба, бягство, замръзване. Такава е от праисторически времена и е светкавична и себесъхранителна. Огромно количество хормони, които подготвят тялото за справяне с животозастрашаващи обстоятелства. В такъв момент неокортекса, мислещата част на мозъка, все още не се включва и няма как да очакваме детето да разсъждава адекватно в толкова силно стресогенен момент. Знаейки това, възрастните е важно да сме готови да окажем подкрепа при справянето.
От тук нататък може да се очаква процес на адаптация към промяната, който включва реакции типични за всякакъв род справяне със загуба – отричане, гняв, скърбене, пазарене, докато се стигне до справянето. Те могат да бъдат с различна продължителност и последователност. Въпросът е, че това се случва не само с психиката на детето, а и с вашата. Още повече, че може да сте на различен етап на справяне и да има разминавания в реакциите ви.
Ето защо е важно да имаме предвид следните важни пунктове:
