Дора Прангаджийска е психолог и психотерапевт с многогодишна практика и опит. Многобройните й срещи с български родители я провокират да обърне голямо внимание и да изследва темата за самостоятелността като начин на възпитаване на децата.
В следващия материал Дора Прангаджийска споделя съветите си как ефективно да разговаряме с детето по пътя към самостоятелност.
1. Напътствайте, а не критикувайте. Напътствието да показва уменията на възрастния, но не да ги натрапва. Да е топло и внимателно, а не лекционно и скастрящо. Ако детето се учи да подрежда кубчета например, напътствието може да звучи „Хайде да видим заедно дали няма да се справим“, а не „Пак не се справи! Остави, ще го направя аз“.
2. Когато се налага критичност, критикувайте постъпката, а не личността. Понякога критиката е наложителна. Например, ако детето удари друго дете, подходящата реакция е „Това, което направи, е лошо“, а не „Ти си лош“.
3. Избягвайте оценките, говорете за чувствата – както за тези на детето, така и за вашите. Ако детето е уплашено, вашата реплика е добре да изразява съпричастност: „Знам, че се страхуваш, аз също понякога изпитвам страх“, а не „Ти си страхлив“.
4. Перифразирайте – вместо да казвате „Не може“, предложете алтернатива. Ако детето рита топка в стаята, може да му кажете „Хайде да излезем навън да поритаме“, а не „Не ритай в стаята“.
5. Предложете различни възможности, така че детето да избере само. Ако то иска да облече прекрасната си розова принцеска рокля с къдрици посред зима, може да му предложите да избере между червения и синия панталон, а пък вие му обещайте, когато се прибере да облече точно тази рокля.
6. Разсейте го.
7. Не злоупотребявайте с НЕ-то. Използвайте принципа три към седем. Приблизително, разбира се. Съгласете се със седем приемливи неща и изберете три, за които категорично отговорът ви е Не.
8. Игнорирайте малките нарушения.
9. Бъдете категорични, когато казвате НЕ. В психотерапията обръщаме изключително внимание на единството между поглед, глас и тяло. В категоричната реакция се съдържат гледането в очите, категоричният глас и позиция на тялото, която да изразява увереност. Това е много важно, защото често думата НЕ е послание, носи съответната енергия, а не е просто дума. Нерядко родителите казват НЕ с усмивка, което подвежда и обърква детето.
10. Когато детето повтаря забраните, стремете се към избягване на удоволствието, а не налагане на неудоволствие. Лишете го от нещо любимо, например гледане на някакво филмче, а не наказание да стои до стената (Не забравяйте колко ключов момент в тази възраст е подхождането с уважение).
11. Водете преговори. Умението да се постигат компромиси в общуването е показател за зрялост. Компромиси се търсят и при общуването с децата. Ако то иска по-голяма свобода например, родителят е този, който проявява зрялост и води диалога до компромис. Да, родителят е авторитетът, той взема крайното решение, но е добре и детето да бъде чуто, да не се дисквалифицират мнението и личността му.
12. Уважете гнева на детето. Гневът е моментна емоция като всички останали. В прехода към самостоятелност тази емоция не е рядкост. Понякога детето се тръшка и често това поставя родителите в абсолютна безизходица. Като че ли никакъв механизъм не сработва и това ги кара да се чувстват така, сякаш те самите носят отговорност, че не могат да се справят. Затова овладейте вашия гняв. Често децата не могат да се справят с гнева си, защото родителите не могат да го правят. Оставете детето само да изрази своя гняв – естествено без да чупи предмети. Опитайте се да разберете какво стои отдолу – често гневът е замаскирана тъга или обида. Когато гневът отмине, поговорете с детето какво го е предизвикало – умели подходи са съчувствието и насърчаването, че е поговорило с вас.
13. Извинявайте се, когато сте били прекалено гневни или сте сгрешили. Често родителите са гневни, но след това не се извиняват. Това създава чувство за малоценност у детето. Извинението ще засили още повече авторитета ви, а и ще дадете добър пример на детето си. Детето да не бъде принуждавано да се извини. Често не е готово за това. Добре е да му се даде пространство да осъзнае какво е причинило и да прояви съпричастност.
