Защо? От мен ли пак ти се оплака.
Но как? Та аз не пея вече в час.
Дори звънеца трепетно не чакам –
мълча и слушам. Мамо, вярвай, аз
през този срок съвсем не се разсмивам
във час, когато другите мълчат.
Не съм необуздана, бурна, дива
дори и в събота. Но някой път
така ми се приисква да избягам
от всички тези думи и числа
и вятър на гърба ми длан да слага,
да тичам с автобусни колела.
Тогава аз забравям за урока
и моите разтворени очи
се пълнят мигом с хиляди посоки…
Класът урока слуша и мълчи.
В такива часове аз тихо бликам
най-искрените свои стихове,
но чуя ли, че името ми викът,
ги скривам като малки грехове
в очите си. Как хубаво, горещо
е с тяхната червена светлина!
Но днеска – след родителската среща,
те всички се превръщат във вина.
Петя Дубарова
