Историята на Зара и Иво, история за тролчета, много обич и две деца
Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата. Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин. До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.
Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани силно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”.
“Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”.
“Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз.
“Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка.
“Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз.
„Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я свърже със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зара и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!”.
В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например: тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.
Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез … авторска поезия.
Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.
Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам.
Вярно е, че щастието е заразно …
Автор: Мария Касимова-Моасе
***
Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на “Верея” За повече здрави семейства. Кампанията има две основни посоки: да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво и щастливо и да разкрие семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството хармонично.
Първите седем са посланик на кампанията „За повече здрави семейства“ заедно с az-jеnata.bg, сп. Grazia, “Дарик радио”, сп. Eva, сп. “Жената днес”, mamaninja.bg, manager.bg, obekti.bg, в-к „Марица“, сп. „Програмата”, в. „Стандарт“, webcafe.bg и Жюстин Томс.
3,989 преглеждания