Историята на Сара: Една дума е достатъчна
Много ми е трудно да не правя постоянно забележки на децата за това, че зарязват храна навсякъде. Това ми е болно място. Искате ли да чуете традиционната ми реч:
– За пореден път си зарязал млякото на шкафа. Щом си достатъчно голям да го извадиш от хладилника, значи си достатъчно голям и да го прибереш отново там. Извън хладилника цялата кутия ще прокисне. Наясно ли си колко струва една мляко? – Мога да продължа в същия дух!
Децата обикновено излизат с някакво оправдание.
– Не бях аз. Да, аз го извадих, но Джейк си сипа последен.
– Не ме интересува кой си е сипал последен, просто го прибирайте!
– Не е честно! Защо не се караш и на него, а само на мен!
Този път аз просто посочих кутията с мляко и казах:
– Млякото.
София смънка:
– Съжалявам. – И го прибра.
Пет минути по-късно Джейк заряза обелките от портокала върху кухненския плот и аз направих същото. Посочих ги и казах:
– Компостера.
Джейк отвърна:
– О, да! – После грабна обелките и ги сложи в компостера, без дори да помисли да протестира.
Удивително нещо! Децата бяха толкова услужливи, когато не им се карах. Раздразнението ми се изпари и изпитах прилив на нежност към тях.
Откъс от книгата „Как да говорим така, че малкото дете да слуша“ от Джоана Фабер и Джули Кинг
Издателство: Изток-Запад
