Когато моята дъщеря беше малка имаше ужасния навик да разглобява всяка кукла, която попаднеше в нежните й детски ръце. Като казвам малка, имам предвид 3-4 годишна, времето, в което вече се социализираше в детската градина и не минаваше празник, за който да не си поръча „Кукла Барби“, като всички деца в групата. И макар личното ми естетическо чувство да се съпротивляваше яростно срещу всяка такава покупка, й ги подарявахме, защото: „Е, всички момиченца имат Барби, не може тя да няма, нали?“ Така увлечени от общата инерция купихме всичко на всичко 2-3, като сметнем още най-много 3, които някой също по инерция й бе подарил, с общо 5 анорексични и странно ококорени Барбита премина „Барби периода“ от детството й. Тук обаче, е добре да отбележа, че тя всъщност така и не игра с нито една от тях. Защо ли? Защото веднага щом ги получеше, с особено и нездраво, според мен, настървение разопаковаше, събличаше и разглобяваше на съставните им части горките пластмасови създания. Така и не разбрахме, защо го прави, макар не веднъж да я питахме, а и нали се сещате, провеждахме „животоспасяващи акции“ всяка вечер, след като сладко заспиваше, а ние връщахме към живот клетите пластмасови „кифли“, но с това сякаш само поощрявахме мерака й да ги разглоби на следващия ден отново.
Аз като всяка вманиачена майка се хвърлих в тревоги, че момиченцето ми е с емоционални проблеми, че е бъдещ рецидивист и дори ме налегнаха тегави мисли, че може би е момченце в момичешки облик. Нима можех да предположа, че тя просто не харесва тънкокраките си „приятелки“?
След време пробвахме с парцалени кукли. Към тях нямаше подобно отношение и дори с удоволствие си играеше нормалните детски игри – редеше ги, пееше им, преподаваше им, а когато й подарихме първата порцеланова кукла, не само й се зарадва искрено, но я прие като човешко същество и приятел. Тази кукла и до ден днешен стои в детската й стая здрава и в оригиналните си дрешки.
Макар да не вярвах, че толкова малко дете може да възстава срещу унификацията, очевидно тя го правеше с типичната детска упоритост и макар да си ги поръчваше сама, изобщо не ги е харесвала.
Когато попаднах на клипа с австралийката Соня Син, художник-илюстратор, осъзнах, че вероятно може би и моето дете е искало да промени нещо в своите кукли, да ги превърне в по-реални, по-обикновени, по-детски и просто се е опитвала да започне от някъде. Може би.
Всъщност, сега когато вече не играе с кукли, си давам сметка как лекомислено, ние родителите, налагаме готови стереотипи на децата си, как ги вкарваме в матрицата на никъде неписани правила, и често се водим от силата на инерцията в избора на играчки, забавления и облекло за тях.
Идеята на австралийката е страхотна, още повече тя не унищожава нови кукли, за да я осъществи, тя изкупува стари и повредени играчки и ги връща към нов живот, поправяйки необяснимия в оригиналите грим с напълно реална визия и обличайки ги в дрешки, оплетени и ушити от собствената й майка, и които наподобяват нормалното детско облекло. Нейната дъщеричка определено харесва куклите, а моята пораснала тинейджърка каза „сууупееер“. Мисля, че я хвана малко яд, че не се е сетила сама за тази идея.
Tree Change Dolls (www.facebook.com/treechangedolls)
текст: Нели Тодорова
