Господин Фон Бракел от Бракелхайм
(откъс от музикалната книга „Непознатото дете“ на Хофман)
***
Имаше едно време един благородник на име Тадеус фон Бракел.
Той живееше в селцето Бракелхайм, което бе наследил от починалия си баща, стария господин Фон Бракел, и по тази причина бе негов собственик.
Четиримата селяни, които освен него живееха в селцето, го наричаха „милостивия господар“, макар и той като тях да ходеше с простичко сресана коса и само в неделен ден, когато с жена си и двете си дечица, именувани Феликс и Кристина, потегляше за съседното голямо село да се черкуват, наместо грубото си сетре, което носеше обикновено, обличаше изискано зелено сако и червена жилетка със златни ширити, която му стоеше много добре.
Запиташе ли някой четиримата селяни как се стига до господин Фон Бракел, те винаги отговаряха: – Все направо през селото по хълма нагоре, където са брезите, там се намира замъкът на милостивия господар!
Е, всеки знае, че един замък трябва да е голяма, висока постройка с много прозорци и врати, пък и с кули и лъскави ветропоказатели, но на хълма с брезите нямаше нищо подобно: там стоеше само една ниска къщурка с няколко малки прозореца, която едва ли можеше да бъде съзряна, преди да си застанал точно пред нея. Но ако човек ненадейно се изправи пред високата порта на някой голям замък и облъхнат от струящия от вътрешността му леденостуден въздух, и оглеждан от мъртвешките очи на странните каменни изображения, облегнати като страховити стражи о зида, изгуби всяко желание да влезе в него и предпочете да му обърне гръб, то пред къщурката на господин Тадеус фон Бракел съвсем не беше така.
И ако още в горичката красивите стройни брези помахваха приветливо с разлистилите се свои протегнати като за поздрав ръце и ако те с радостно шумолене и трептене нашепваха: „Добре дошъл, добре дошъл сред нас!“, то пред самата къщурка като че ли нежни гласове призоваваха от светналите като огледала прозорци и навред от тъмната шума на дебелата лозница, която покриваше стените до покрива, сладкогласно: „Заповядай, влез, драги морни страннико, тук е толкова хубаво и уютно!“.
Това потвърждаваха и весело цвъртящите лястовици, долитащи до гнездата си и отново отлитащи, а от комина старият достолепен щъркел поглеждаше сериозно и умно надолу и сякаш казваше: „Вече не една година живея тук през лятото и по-добро място за отсядане няма на земята.
Ако можех да надвия вроденото ми желание да пътувам и ако през зимата тук не беше толкова студено, а дървата толкова скъпи, никога нямаше да помръдна оттук“. Така привлекателен и приятен, макар и не съвсем замък, бе домът на господин Фон Бракел.
Илюстрации: Катина Пеева
„Непознатото дете“ – причудлива и романтична музикална книга за мечтатели
