Автор: Десислава Сивилова
Аз съм една горда майка. Горда със себе си, имам предвид, защото устоях на натиска и мога с високо вдигната глава да заявя: Аз не глезя сина си!
Не че той не е разглезен – разглезен е, и още как, обаче цялата вина за това пада върху баба му и баща му, които на всяка крачка саботират героичните ми усилия да НЕ го превръщам в мамино синче. Ама виж, детето плаче – как да не му купиш тая нова играчка, че и другата, и третата, половината магазин всъщност, само и само да не се разстройва? Пфу! На мен какви сцени ми е правил, целия квартал опищя заради една китара-играчка, ама аз отстъпвам ли? Не! Какво като струва пет лева, не е въпросът в парите, а в принципите. Нали днеска като му я купя, утре на минаване покрай магазина ще си хареса количка, вдругиден кофичка… Къде ще му излезе краят? То хората хубаво са казали „Всеки ден не е Великден“… Е, и Коледа не е, тъй че да си запази желанията за белобрадия старец, моля!
Пък и като се разплаче, какво – ще поплаче, ще поплаче, пък (след час-два) ще му писне. Да, малко странно те гледат хората в магазина, и някои несъмнено си викат „Ама и тая какъв е цербер, една играчка да не му вземе, горкото…“ Или пък, ако още нямат деца (като мен навремето), само цъкат с език и се заклеват, че, боже опази, техните отрочета никога, АМА НИКОГА няма да правят сцени на публични места, защото те ще си ги възпитат…
Добре де, нали и аз в момента това правя? Какво по-възпитателно от малко напразен рев? Вярно, грозна гледка е, и ако имаш късмет да не ти спука тъпанчетата, то после неминуемо ще те цепи глава. Но иначе какво? Научаваш го, че като вземе да рони ония ми ти крокодилски сълзи, че и придружени с хипопотамски сополи, и бам! – Сезам се отваря и всички съкровища на света са негови. Е, да, ама не – мама не е вчерашна и е наслагала секретните ключалки, дето са глухи и слепи за такива неща.
Така де, но тук се сблъскваме с вековната стратегия, която и до днес дава отлични резултати – щом номерът не минава при мама, дай да се пробваме при тати (и обратното разбира се, зависи как сте си разпределили ролите). И естествено, тати решава, че е далеч по-лесно, по-мирно и по-тихо да изпълни поредния каприз, вместо да си губи времето и къса нервите с „възпитание“. Хем се избягва драмата, хем се поддържа имиджа на Готиния татко, хем се натрива носа на мама и нейните закостенели „принципи“. Веднъж се живее, ти сега какво, искаш да лишиш малкия от детство ли?
Не, викам си на акъла, понеже на глас и да го кажа, само ще вляза в ролята на небезизвестната Пенка, дето и да пее, и да не пее… Не, искам само да го „лиша“ от поредната безполезна дрънкулка, дето или ще се счупи още на път за вкъщи, или в най-добрия случай ще се подмята известно време из хола, а после ще прашасва забравена в някой ъгъл, изместена от следващите „завоевания“. Ама кой ти мисли толкова напред, важното е да умилостивим ревльото, преди да е предизвикал нов потоп.
Пък и той веднъж да не си хареса някоя смислена, образователна играчка – не че ще му я купя веднага, но може да му я обещая за рождения ден, например. Ама не – все разни лъскави, шарени, боклучави пластмасови неща (предимно на колела), с които вече сме препълнили апартамента. И мине се не мине, ги изхвърляме на части, че все ще се намери някой да ги настъпи в тъмното…
Но знаете ли какво става, като се счупят? Да не мислите, че малкият пак отваря кранчето и неутешимо лее сълзи за тях? Неее, да не е глупав! Само свива рамене, подритва парчетата да не му пречат и философски заявява: „Нищо, тати купи ново!“
И какво излиза накрая – все аз съм лошата, дето нищо не дава, не разрешава и не позволява, а с тати всичко е „Пей, сърце!“.
Да му се не види!
