Едно време преди …

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

deca

Родих се в едно време преди.
Бях обикновено дете, нямах лаптоп, смартфон, а баща ми караше москвич.
Имах истински приятели, а не виртуални. Когато говорехме, се гледахме право в очите, на тях беше изписано всичко: радост, щастие, болка, тъга. Не се страхувахме да плачем, ясно виждах сълзите на моите другари, а не просто фалшивия емотикон върху екрана.
Играехме.
По цял ден.
Фунийки, футбол, баскетбол, гонихме топката, после гонихме майските бръмбари и пеперудите, а когато се уморявахме лягахме върху тревата и гледахме звездите.
Понякога прекарвахме целия ден в гората, далеч от къщите и блоковете. Знаехме какво е това дърво: бук, габър, липа, орех, знаехме всяко цвете, знаехме всичко. Къде са най-хубавите джанки, най-хубавите череши, най-сладкото грозде, най-сочните малини и къпини.
Бяхме пакостливи малки зверчета, влизахме в чуждите дворове и градини, просто нямахме време да се прибираме и обядвахме на чужди места. Далеч от всичко и всички. Без телефони. Не знам как, но родителите ни не се притесняваха, или поне ние не знаехме да го правят.
Просто знаеха, че сме добре. Просто знаеха, че живеем най-хубавите си и безгрижни години.
Помня ясно мириса на цъфналите пролетни цветя и дървета, мириса на окосеното сено или как мирише след падналия летен дъжд. Сякаш се раждахме отново.
А вечер?
Вечер се пренасяхме в друг свят. Един жуми, другите двайсет се крием. По няколко часа търся приятели, за да ги заплюя на дървото. А и онези светулки. Как кръжаха около главата ми, завиваше ми се свят и така се разсейвах, че все някой ме изпреварваше и се заплюваше.
Ставаше 1-2 през нощта, а ние бяхме още навън. После се прибирахме на групи, първо изпращахме момичетата.
Още като деца бяхме възпитани да бъдем джентълмени.
Да пазим тези красиви създания, да се грижим за тях.
И дори като деца не го правехме по задължение, просто така чувствахме, че е правилно.

Имахме нужда да бъдем добри.

Бяхме себе си, толкова искрени и толкова чисти. Лягахме и сънувахме.
Бяхме герои, рицари, побеждавахме и никога не бяхме сами.
Все същите хора: пред блока, в гората, в училището, всичките приятели бяхме накуп. Като юмрук, който може да разбие всичко. Втурваш се напред и няма смисъл да се обръщаш, знаеш, че всички бягат зад теб готови да помогнат.
И всяка сутрин все същото.
Набързо измиваш зъбите и очите. И още не си успял да изядеш легендарната филия с лютеница и вече звънеца на вратата звъни. Да, звънеца, не айфона ти. Отваряш и навън още 5 човека с лютеница около устата те чакат леко напрегнати. Зад теб прекрасната ти майка или баба: поглеждаш я с най-милите си очи и чакаш. “Добре, бабо, тръгвай. Само, моля те се пази”.
Прегръщаш я толкова силно, че за момент не може да диша. И се изстрелваш. Всичко зависи от сезона: или с колелото, или с шейната.
И пак си навън.
И пак живееш.
Без лаптоп, смартфон.
Щастлив си, че баща ти кара москвич.
Щастието ти не се измерва в пари и скъпи вещи.
Щастието ти е скъсана топка, щастието ти е стъклени топчета, които носиш в джоба на панталоните си.
Щастието ти е в усмивките на твоите приятели.
Щастието е в споделянето: ще разделиш филията на три, ще подариш на някого последния бонбон, ще извадиш от джоба си джанките, ще ги оставиш на земята и ще ги разделите по равно.
Това е.
Едно време преди, когато бяхме истински.
Време, в което живеехме, а не просто съществувахме.
Пиша това с толкова голяма носталгия, мъчно ми е, деца.
Мъчно ми е за някои от вас.
Имате лаптоп, смартфон, баща ви кара мерцедес.
Живеете в едно време сега.
Не гоните топки, пеперуди и майски бръмбари.
Говорите, без да се гледате право в очите.
Говорите във фейса, скайпа и туитър.
И знаете всичко.
Но не знаете най-важното: не знаете как се казват дърветата и цветята.
Не знаете къде са най-хубавите джанки и череши.
Не сте се качвали на дърво.
Смеете се право в лицето ми. Наричате ме глупак. Тъжно е и все пак не ви се сърдя. Няма как да разберете онова време преди.
За да го разберете трябва някой да ви накара да го почувствате.
Както го направиха нашите родители.

Любовта има различни измерения, както и щастието.

И все пак предпочитам моето детство. Само тогава се чувствах толкова жив и истински …

Автор: Йордан Кроснаков

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Posted in: Питай баща си!

Етикети:

28,172 преглеждания

Comments are closed.