Двамата стигнаха до къщата на Ани, като се провряха през дупка в оградата между двете градини. Тя беше дело на прасето Фреди – още един подарък за колекцията на Джордж от баба му Мейбъл, – което се беше втурнало от задната градина на семейство Грийнби в смел бяг към свободата. Същия следобед Джордж беше тръгнал по следите от копитата на Фреди и за пръв път се беше срещнал с Ани и семейството й – с баща й Ерик, супер учен и изследовател, с майка й Сюзън, музикант, и с компютъра им „Космос“. Той беше толкова мощен и интелигентен, че можеше да отвори врати и да те поведе към всяка част от познатата Вселена (стига да си носиш скафандър, де). След онзи ден Джордж беше сърфирал с комета из Слънчевата система, беше вървял по повърхността на Марс и се беше спречкал със зъл учен в отдалечена слънчева система. Честно казано, оттогава животът му съвсем не беше спокоен.
– Ей! – скара му се Ани, когато се вмъкнаха на бегом в градината. – Не бива да си лош със сестрите си.
– Моля? – изненада се Джордж, на когото сестрите съвсем бяха излезли от главата. – За какво говориш? Не съм бил лош!
– Само защото те спрях – обвини го Ани. – За малко да кажеш нещо ужасно.
– Бях ядосан – възмути се Джордж. – Те не бива да ми пипат нещата или да се качват в къщичката на дървото!
– Късметлия си, че въобще имаш брат или сестра – каза меко Ани. – Аз си нямам никого.
– Имаш си и още как! – избухна Джордж. – Имаш си какво ли не! Имаш компютъра „Космос“, имаш на практика своя собствена лаборатория, имаш Х-бокс, смартфон, лаптоп, айпод, айпад, ай-всичко! Имаш механично куче, скутер с двигател… Не знам… Бая неща имаш.
– Не е същото – рече тихо Ани – като да си имаш истински брат или сестра.
– Де да имаше наистина – каза Джордж със съмнение в гласа. – Или дори две сестри. На бас, че нямаше да искаш. Тях.
Двамата приятели минаха забързани през вратата и влязоха в кухнята.
– Ухаа! – възкликна Ани, като се плъзна по пода към огромния хладилник и посегна да сграбчи дръжката на вратата му.
Дори хладилникът на семейство Белис не приличаше на обикновен кухненски уред, а беше по-скоро като нещо, което би очаквал да видиш в лаборатория – грамаден, от стомана, с чекмеджета като пещери и с отделения за изолиране на продуктите един от друг. Разбира се, това беше професионално оборудване, да го сравняваш с обикновен хладилник беше все едно да гледаш космически кораб и хартиено самолетче. Беше едно от нещата в къщата на Ани, които Джордж харесваше. Тя беше пълна с интересни джаджи и научни чудатости, с които Ерик се беше сдобил, купил или му ги бяха дали през годините работа. Джордж завиждаше за хладилника, който светеше със странна синя светлина. И най-технологичната вещ в неговия дом сигурно имаше по-малка изчислителна мощ от хладилника на Ани.
Джордж размишляваше върху този депресиращ факт, когато осъзна, че от дневната долитаха гласове.
– Ани! Джордж! – надникна Ерик, бащата на Ани, през вратата. Усмихваше се широко, очите му блестяха иззад дебелите стъкла на очилата, вратовръзката му беше разхлабена, а ръкавите на ризата му бяха навити. Влезе, понесъл две кристални чаши.
– Дойдох да долея – обясни той, взе прашна стара бутилка и извади корковата тапа със звучно „помп“. Наля от гъстата кафява течност и се върна в дневната.
– Елате да кажете здрасти на гостенката ми – покани ги той, а по лицето му се врязаха издължени засмени бръчки. – Мисля, че има нещо, което ще ви е интересно.
Джордж и Ани веднага забравиха за краткия си спор и последваха Ерик в дневната, претъпкана от пода до тавана с лавици и лавици книги. Беше прекрасна стая, пълна с интересни неща като стария пиринчен телескоп на Ерик. Модерната технология, която преобладаваше из останалата част от къщата, тук не биеше толкова на очи, беше уютно и привлекателно, а не хладно и футуристично. На мекия диван, който Ерик имаше още от студентските си години, седеше една много възрастна дама.
– Ани, Джордж – каза Ерик, като подаде на старата дама чашата й с шери, – запознайте се с Берил Уайлд.
Берил прие питието с благодарност и веднага отпи.
– Как сте? – помаха им тя весело с ръка.
– Берил е един от най-великите математици на нашето време – каза сериозно Ерик.
– О! Не бъди толкова абсурден! – засмя се Берил.
– Вярно е! – настоя той. – Без математическия гений на Берил щяха да умрат още милиони хора.
– Какви хора? – попита Джордж.
Ани беше извадила смартфона си и се опитваше да провери какво пише в Уикипедия за Берил Уайлд.
– Как се пише фамилията ви? – попита тя.
– Няма да ме откриеш в интернет – каза Берил, като се досети какво се опитва да направи Ани, а в бледосините й очи проблеснаха искрици. – Аз съм напълно скрита заради Указа за официалните тайни. Дори и след толкова много години. Никъде няма да откриеш и думица за мен.
издателство Сиела
