Дневниците на един Д`явол

от Тейтъм Флин

Само една ли е Немезида?

Алените небеса на Пандемониум се вихреха лениво над стъкления куполен покрив на Отровните градини. В парника бодливите черни клони на дървото Немезида се спускаха и стрелкаха като пипала на кракен в търсене на кораби. Смолата, процеждаща се през ствола, беше яркожълта и миришеше обезпокоително на плесенясали маратонки. Всяко същество, имало лошия късмет да се приближи прекалено много, би било грабнато и бавно смазано до смърт.

Знаех всичко това, защото висях с главата надолу от върха на дървото. А клоните около глезените ми започваха много да стискат.

Долу се беше събрала малка тълпа. Бяха ме зяпнали с отворени усти. По средата стоеше господин Киселют, учителят ми по биология. Господин Киселют беше закръглен, весел на вид демон със сини рога, синя кожа и синя папийонка. Тази веселост не включваше и характера му.

– Джинкс^[1] д’Явол, ти, бедствена, бездарна брадавицо! Как се качи дотам, дявол да го вземе? – запита гороломно той.

Трудно е да свиеш рамене, докато си надолу с главата.

– Лош късмет? – измрънках, като гледах да не си олигавя рогата.

Не ми вървеше много на училищните екскурзии.

Същата сутрин, преди да ни свалят под строй от училищния автобус, Киселют заплашително ни беше размахал пръст.

– Не пипайте нищо, освен ако не ви кажа, и каквото и да правите, не доближавайте Немезидата. Тя е последното такова дърво в Ада и е защитен вид. И ще ви хапне за закуска.

Автобусът с червенокожи, чернокрили дванайсетгодишни му измрънка неясно в отговор.

– Но в случай на нужда всички си носите противоотровите, които направихте миналата седмица, нали?

Чинно размахахме стъклениците с течността, която бяхме приготвили на предния урок. Ококорих се. Ах, жупел! Лилави! Всичките бяха лилави. А моето беше пихтиесто кафяво. Ама нищо, надали щях да го използвам.

Киселют рязко отвори вратата на автобуса.

– Така, след мен. Мисля, че ще намерите Отровните градини колкото образователни, толкова и вълнуващи.

Погледнах надолу покрай висящите си ръце. Очите на Киселют щяха да изхвръкнат от синьото му лице. Не мисля, че беше очаквал чак такова ниво на вълнение.

Сега вече целият ми клас беше там, всяка малка рогата фигурка ми подвикваше и дюдюкаше. Никога не съм бил особено харесван. Два гласа се смееха по-силно от останалите – Бени и Араил, демоните, които бяха решили, че ще е весело да ме препънат точно докато минаваме покрай Немезида. Тя не беше единственият ми враг. Опитах се да насоча лигите си що-годе в тяхна посока

– Водопади, Джинкс – викна Араил. – Мисли си за водопади. И за езера, и за капещи душове, и за плискащи вълни.

Е, прекрасно. Сега ми се припишка. Тъкмо си мислех, че няма как да стане по-зле.

Друг бодлив Немезидов клон се заизвива към мен.

Това беше по-зле.

Споменах ли, че мразя училищните екскурзии?

Очите ми се насълзиха, а главата ми щеше да се пръсне. Самотна сълза се стече по челото ми и капна на земята.

– Ау, плачем за тати, а? – изсмя се Бени.

Реших, че ако падна и се убия, поне ще се прицеля в него.

– Д’Явол, използвай противоотровата! – извика ми видимо все по-паникьосаният Киселют.

Противоотровата. Аха. Точно. Противоотровата, която трябваше да се изпие, ако те ухапе грабосвивно растение или те прободе верлиндерско венчелистче. Не като оръжие срещу нещо, което буквално може да те вземе и да те изяде.

Но тъй като явно никой не беше тръгнал да ме спасява с моторен трион, нямах голям избор.

Бръкнах в за щастие закопчания джоб на якето, стиснах стъкленицата и дръпнах тапата. Отвътре се понесе зловоние. Ъх! Е, може би щеше да стресне дървото дотолкова, че да поотпусне захвата си около глезените ми. Поех си дълбоко дъх и метнах кафявата смес към най-близките клони.

Неучудващо, нищо не се случи.

Разкошно. Сега какво?

Дървото изпищя.

Добре, това ме учуди.

Изпищя отново и клоните, които ме държаха, се разтърсиха. Тогава Немезида започна да се променя пред очите ми. Шипове се съсухряха и падаха, а цветът на кората преминаваше от мастиленочерно към жизнено кафяво.

Тогава навсякъде изникнаха розови цветенца.

– Да го вземе Луцифер… – изграчи господин Киселют.

Клоните, които ме държаха, изведнъж станаха гладки, цветни и замирисаха на… дъвка?

О, не. Сега стана тя, каквато стана. Немезида вече не беше чудовищен носител на смърт. Превърнах най-злото дърво в Ада в добро!

Но на кого му пука? Спасих се! Все пак щях да доживея да видя тринайсетия си рожден ден. На лицето ми се появи широка усмивка. Бях толкова облекчен, че забравих, че още съм на петнайсет метра във въздуха.

Докато дървото, което сега нежно си жужеше, не ме пусна.

Опа. Летенето не ми беше силна страна. Трескаво заплясках с криле, вдигнах се на две педи, после се завъртях в свредел надолу, надолу… и паднах с хрущене.

Върху синьокож, синьорог демон с папийонка.

– Д’Явол! – изрева той. – Ще ти съдера кожата и ще ушия чанта! Чанта ще ушия от теб, чуваш ли?

Дотук с радостта, че съм жив.