Децата – цветята на протеста
Ако някога някой ми беше казал, че е възможно да заведа децата си на протест, щях да му се надсмея или най-малкото мислено да го обявя за луд. Но ето го и него – мирен, забавен, свеж, многолик, културен, творчески, исторически, непоколебим. „За мен е въпрос на чест да съм тук”, ще видите това послание, закачено на рамките на велосипедите, извисявано високо над главите, прикрепено за дрехите. И за мен е въпрос на чест и морал да участвам, а също толкова важно – да го споделя с децата си.
Всяка вечер на протеста виждам познати муцуни, удивлявам се на случайната ни среща, но мигом се опомням – къде по-естествено място да бъдем заедно точно в този момент?! И всички те са с децата си. Непознатите протестиращи, набедени за „платени провокатоери” и „интернет лумпени”, са хора на различна възраст, с различни политически убеждения и произход, с различно присъствие – скандиращи и свиркащи, забавляващи се и танцуващи, изразяващи волята си чрез послания с тънък хумор.
Къде е мястото на децата в една картина на народното недоволство, запълнена от веещи се високо в небето знамена, оглушаващи скандирания, улично изкуство? Моята лична причина да отида там с децата си, е двустепенна: от една страна това е търсене на изгубения Граал, пардон, морал, от друга – практическо усвояване на дребните и едрите уроци от живота, там, на полето. Водейки ги на протеста, те се учат да развиват социални умения; да бъдат активни граждани, изискващи, а не скланящи коляно; да поемат отговорност за живота си в собствените си ръце; да имат вяра и визия за бъдещето си; да са там където им е мястото – при родителите им.
Защо, ще кажете, социални умения на протеста, вместо в парка? Едното не заменя другото, но обстановката е много добър учител. Пространството, отделено за децата е малко, разбираемо, няма съоръжения за игра и също – шумно е. В тази неестествена среда, обичайния контакт с непознати деца става по-труден. Те трябва да намерят общ език помежду си и някаква игра – рисуване, конструиране, гонене на балони, от няколко дни – и свирене на пиано. По някакъв типично детски начин малчовците успяват да се заиграят и то без да има истерии, рев, закани, сблъсъци. Скромно, но напълно от сърце. Наистина за толкова дни не видях пристъпи на лошо поведение, за разлика от проявите им навсякъде другаде! И това се дължи на обстановката – един позитивен опит за тях.
На протеста присъстват и много кучета, които децата обсебват толкова упорито, колкото не би изтърпяло никое животно при други равни условия. Вероятността в парка някое куче да стои мирно и търпеливо, докато в продължение на минути му дърпат опашката и бъркат между зъбите, е нищожна.
И още. Опитайте да отделите детето от детския кът насред заниманията му – колко деца си тръгват доброволно? Веднага започва яростна съпротива: „Още не съм се наиграл!”, „Още малко!”, „Не искам, пък!”,„Няма!”, “Искам НЕЩО-О-О!” Знаете ли как се държат нашите мъници (на различни възрасти при това) – почистваме ръчичките, хващаме се под мишничка и… просто потегляме. Мирно, тихо и кротко. И това е всяка вечер без изключение, с напълно всички деца. Впечатляващо, нали?
Какво е общото между будната гражданска съвест и малките деца. Личният пример е един от водещите методи на възпитание за мен. Децата да трябва бъдат активни граждани на тази държава, не само да работят за брутния й вътрешен продукт. А това може да се получи само, ако възпитаваме това у тях, след като, обаче, сме го възпитали и осъзнаем самите ние! Нека не се заблуждаваме – съвсем доскоро нямаше гражданско общество, а гражданските инициативи са съсредоточени само в рамките на отделни групи и НПО-та – на майките, на пострадалите при катастрофи, на пенсионерите, на страдащи от тежки или редки заболявания и т.н. Те сами постигат своите цели – трудно, бавно, настоятелно, най-вече доброволно и с лични средства, без подкрепата на широката общественост. Сякаш са други хора, а не наши сънародници, сякаш те търсят по-добри условия само за себе си и семействата си, а не за всички в България. Задайте си въпроса защо толкова години сме безразлични към чужди каузи, демонстрираме това-не-ме-интересува илитова-не-може-да-се-случи-на-мен?! Защото не се чувстваме братя и сестри, народ, нация; не чувстваме принадлежност към един и същи корен и история; затворили сме се в битовизма на черупките си и оцеляваме по отделно. Не искам такъв живот за децата си, удивителен знак, да! И тъй като съм участвала и ще продължа да участвам в граждански организации, да подкрепям каузи, към които съвестта ми не позволява да съм малодушна и равнодушна, чистосърдечно твърдя, че това се отразява благотворно върху децата ми. Защото те са с мен навсякъде. И се учат както от мен, така и от другите хора, а и от ситуациите, с които се сблъскваме, заради последователността, с която ги отстояваме.
Сигурно ще ме репликирате с това, че у самата мен гражданската съвест се е пробудила на стари години, защото нашето детство не предразполагаше към развиване на такава. Защо тогава е нужно да създавам такива принципи у децата си, вместо да разчитам, че все някога и при тях ще дойде? Защото стискането на палци не е достатъчно. Ако предпочитаме и бъдещето ни да е такова, каквото е настоящето ни – разграбвано, примирено, отчуждено, студено – то как очакваме изобщо някога да се „оправим”?! Проявата на гражданска позиция означава, че имаш какво да кажеш, че желаеш да постигнеш нещо по-добро, че си готов да отделиш от собственото си време. И това бла-бла го предаваме или не на децата си. (Такъв е и принципът за изграждане на здравословни навици за хранене!) Те трябва да знаят, че е тяхно право да изискват, да не са доволни, да търсят положителна промяна. Къде и как ще го разберат по-добре, ако не на протеста, където виждат отстояване на принципи?! На битов скандал във входа ли!?!
От чисто физическата страна на въпроса, присъствието на децата в протеста е възможно да бъде уморително, признавам. Чисто емоционално, обаче, не наблюдавам никаква промяна у моите дребоси вследствие на протеста – заспиват навреме, спят спокойно нощем, не се превъзбуждат, не са изнервени, не са по-различни от връстниците им. Напротив, в тази изключително приятелска и зареждаща обстановка, големият ми син (вече на седем) задава въпроси за българската история, за отделни личности, чиито имена споменаваме, за местата, включени в посоката на шествието, за полицаите и т.н. Дъщеря ми научи сама и вече пее „Високи сини планини”, а е само на три. Когато непознати хора ни спират, за да ги поздравяват за участието им в протеста (те почти не свалят лентичките си с трикольора), и двамата порастват с още някой и друг сантиметър от гордост. Това е вдъхновението от събитията след 18,30 ч. – любопитство, по-различно занимание, игри, нови хора, нов опит. Мисля, че е пъти по-добро от гледането на телевизия у дома!
Наблюдавам лицата на всички дребосъчета – толкова сериозни, колкото е неприсъщо за този период на развитие. Но позитивно някак. Сякаш са миниатюрни възрастни, улавящи настроението на мнозинството, усещащи отговорността, която поемаме с присъствието ни, растейки рамо до рамо с другите деца и домашни любимци, с майките, бащите, бабите и дядовците им. И най-вече – те са неизменна част от нас, техните любящи родители. Връзката помежду ни е все по-силна и значима.
Заради тези кристално чисти души, които отразяват искрата на гражданското самоосъзнаване, красиви и нежни цветя, мили и скромни усмивки, си позволявам да се обърна към всички протестиращи. Моля ви, нека децата ни не носят табели с политически лозунги и послания! Нека тяхната роля в събитията остане непринудена, невинна, позитивна и забавна. И спрете да наричате хората „боклуци” – Вашите деца не питат ли какво означава това?! Как защитавате пред тях скандирането на обидни епитети и квалификации, а очаквате от тях да се държат културно?
И така, откровено казано, тези дни, вече половин месец всъщност, се чувствам много повече гражданин на тази страна от когато и да било. За мен е важно да съм част от тази общност заедно с децата ми. В компания от непознати възрастни и млади хора, креативни, въодушевени, мислещи,желаещи, сърцето ми прелива от оптимизъм. Но нямаше да е същото, ако стоях скрита зад ТВ екран и намирах оправдание да не съм там, да разчитам на чуждото мнение и впечатление, за да добия собствено. И въпреки че резулатът от протеста е нищожен средощен катарзис, упорито мълчание и откровена проява на лудостите на един психопат, не наблюдавам умора у хората, не виждам някой да прави крачка назад. Сигурно защото там се осъзнаваме като една колективна душа, изживяваща важен момент от най-новата ни история, грижливо пускаща белият гълъб на мира и свободата да отлети, да бъде видян от всички. И от децата.
А когато след години за пореден път някое от моите, разглеждайки снимки и спомени, ме попита: „Аз къде съм тук, мамо?”, ще му отговоря с усмивка:„И ти беше там, и ти участва!” И ти, непознат приятелю, отговорно се грижиш за бъдещото на децата си, нали?
Изабел Басмаджиян е едно от познато лице и автор в Първите седем, чиито статии за кърмене и захранване и привързано родителство четем с голямо удовослствие. Тя е и консултант по кърмене към Ла Лече Лига, а в свободното си време обича да гледа на света през обектива на фотоапарата си. Изи има и друго, творческо лице, което се проявява през Morea – името, което носят нейните ръчно изработени аксесоари за деца и майки. Тя е част от протеста против правителството от първия му ден, където ходи всеки ден, от самото начало, а обективът на фотоапарата й запечатва нейния личен и обществения протест по уникален начин. Всеки ден тя взема със себе си и своите три деца – не защото няма къде да ги остави, а защото смята, че мястото им е точно там, където са – на площада. С този текст Изи представя своя отговорен родителски избор за ценностите, които е смята, че трябва да изгради в децата си.
Прочетете още:
2,013 преглеждания
