Душата сама избира чрез кои други две души да дойде на този свят. И този избор винаги е осъзнат, защото в неговата основа лежи определена задача. Като начало да „обясним“ някои неща на родителите. Въпреки общоприетото мнение, не родителите учат детето, а точно обратното.
Детето – това е кармата на родителите. И ако изведнъж избира по-сложна програма (например, се ражда с вродени заболявания или пороци), то не е толкова наказание, колкото един от начините за вразумяване на тези, чрез които е дошло. Това означава, че в Живота не са останали други начини да размърда възрастните и да ги застави да мислят освен чрез любимото дете, което е винаги пред очите им.
С нас говори самият Живот чрез болестите и постъпките на нашите деца.
Момчетата вразумяват майките, а момичетата – бащата. И това не е шега.
Като показателен пример е историята на една млада двойка, у които се родило сляпо детенце. Ахкали, охкали. Какви чудесни родители, красиви, интелигентни, а изведнъж – такова нещастие! Бог бил несправедлив – шепнели отначало бабите и дядовците. Познатите съчувствали, плачел целия интернет. Представянето им в интернет било такова, че всички ги мислели за добри хора. И когато една от бабите дошла да се грижи за малкия в квартирата на младите, не могла да повярва на очите си.
Къде изчезна показната романтика и лъскавото лустро на идеалната двойка?
Всяка дреболия водела до скандали. Те се карали като куче и котка и се помирявали само нощем, в леглото. Тъжно било да се гледа това. И както се оказва, не само бабата, но и новороденото не искало да гледа всичко това от самото начало. Затова и той избрал кармата на слепеца с надеждата, че родителите ще се досетят защо това се случва именно с тях. Но те били глухи.
Никога никой не ни е учил да свързваме менталната причина с физическото проявление. Ние сме прекалено много материалисти, скептици, не забравящи обаче да гледаме предавания за екстрасенси. Ние живеем по шаблона „работа – дом – работа“, не успявайки да изскочим от този вечен сън на битието ни. Само ни се струва, че сънят продължава вечно. Докато се огледаме и вече сме в пенсия. Какво има в спомените ни? Мигове на щастие: почивка на море, сватба, успехите на децата. А къде са нашите собствени успехи? Къщата, вилата и двете коли не се броят – те са успех само в очите на околните, а от гледна точка на Вечността, какво сме направили по-особено? С какво ще ни запомнят?
Родил си деца? И се мъчиш с всички сили, занимавайки се с нелюбимата си работа само и само да заработиш, за да им бъде на тях добре. Те не са те виждали докато са расли, защото си работил до късно омразната си работа.
Майките не са по-добри! Влачат децата по лекари, така че и да искаш и да не искаш, се разболяваш. Та нали медицината е всичко – XXI век, нови технологии, а броят на здравите деца намалява.
Разрухата е в главите.
Звъни ми една самотна майка. Тежко й е. Парите не стигат, а десетгодишното й дете постоянно боледува. И няма кой да й помогне, горкичката. Какво да се прави? Повтарям като мантра „децата са кармата на родителите“. Мисли! Как стигна до тук? А тя мисли как да заработи за новия медицински преглед. Звъня й:
– Измисли ли?
– Мисля. Като риба на лед.
– Какво измисли?
– Ти все за някаква карми ми бръщолевиш, а аз живея тук и сега. Трябва да работя, а не да мисля.
– А не ти ли се струва, че с болестите си детето ти се опитва да ти „каже“, че не му стига майчината ти любов? Той няма баща. Постоянно е сам. Та нали ти все оставаш на работа, за хляб заработваш.
– А какво да правя?
– Смени си работата или работи на половин работен ден.
– А пари ти ли ще ми даваш?
– Хайде да направим така – реших аз, – ти ще минеш на половин работен ден и ще отделяш повече време на детето си. Ако до две седмици не се оправи, аз ще ти доплатя заплатата.
Още една седмица мина докато тя размисли. Всички ние искаме да получим от Живота гаранция, че всичко ще бъде добре. Но Земята е място на възможности, а не застрахователна компания.
Самотната майка се съгласи с предложението ми. От главен счетоводител тя с ужас премина на редови счетоводител и мислено се готвеше за по-лошо. Никой от колегите й не разбра постъпката й и това се отрази и на авторитета й. Що за глупост? Сега как ще плаща на лекаря?
Не се наложи да плаща. Нито на доктора, нито аз на нея. Аз обясних на познатата си, че самотната майка не е присъда, а „съдба“, която е избрал синът й още преди да се роди. Това е по-необходимо на него, отколкото на нея. А това означава, че трябва да приеме ситуацията такава, каквато е и да престане да се страхува, че ще свършат парите, че няма лекари, лекарства. Забрави! Просто се довери на Съдбата и разбери какво иска да ти каже синът ти.
Момчето престана да боледува. Само след седмица всичко, което така плашеше майката, престана да има хроничен характер. А след още две детето поиска да ходи на училище.
– Да ти доплатя ли? – попитах.
Самотната майка прие това като оскърбление:
– Ти ми даде повече, накара ме да се събудя и да погледна на ситуацията по друг начин. Задължена съм ти.
– С нищо не си ми задължена. Живей и се радвай. Осъзнаването на ситуацията прави чудеса. Когато у човека се промени възприятието, се променя и светът около него.
Така и решихме. Никой на никого с нищо не е длъжен.
Но затова пък познатите й я засипаха с въпроси: как е излекувала детето си? При кой лекар е ходила? Какво е предписал? Но вместо отговор чували само загадъчната фраза: „децата са кармата на родителите“. Повдигайки рамене, те удивително бързо изчезвали по своите си работи, без да мислят и разсъждават. Просто проживявайки живота си…
Източник: www.gnezdoto.net
автор: Денис Захаров
превод: Таня Темелкова / spiralata
