Детето, което търси внимание

Кои са истинските причини някои деца да се държат лошо и какво можем да направим, за да променим това?

В класа на дъщеря ми имаше едно момченце, което повечето деца не харесваха, защото се държеше зле. Непрекъснато измисляше някакви маймунджилъци, за да привлича вниманието на другите деца и да ги разсмива. Разбира се, някои деца се поддаваха на провокациите му, но повечето реагираха с досада.

Обичайната реакция на учителите пък била: „Не му обръщайте внимание и той ще престане да се държи така.“

В известен смисъл този съвет звучи напълно логично. Все пак, ако поведението на това дете, което има за цел да привлича внимание, бъде посрещнато с безразличие, детето най-вероятно ще се откаже само от него.

Но една от преподавателките на дъщеря ми направила нещо друго. Вместо да го игнорира и да посъветва останалите деца да направят същото, тя приложила съвсем друг подход. На предизвикателното му поведение, тя отвърнала с усмивка и поканила детето да излезе напред и да й помогне да довършат заедно урока. Тази учителка изцяло ангажирала детето в учебния час с различни задачи и не преставала да му казва колко добре то се справя и колко интересни идеи има. В часовете на тази преподавателка, детето се държало много по-добре и имало съвсем различно отношение, отколкото във всеки друг час.

Дали преподавателката е действала чисто интуитивно или е имала конкретни познания по отношение на това как да се справи с някои поведенчески проблеми при децата, не е ясно, но очевидно тя е имала представа, че дете с подобно поведение има нужда от повече внимание и връзка с околните, за да го получи.

Консултантите по ранно детско развитие и образование смятат, че родителите и възпитателите трябва да преосмислят реакциите и поведението си относно децата, които търсят внимание. На първо място трябва да се признае, че няма нищо лошо едно дете да търси вниманието на околните, то е напълно естествено и дори здравословно. Специалистите дори препоръчват, че е по-добре подобно поведение да се нарича „търсене на връзка“, а не „търсене на внимание“.

Малките деца имат нужда от вниманието на възрастните. Онова, което ги кара да се чувстват привързани и полезни е родителската любов, милувки и внимание. Всичко това е необходимо на децата, за да оцелеят като личности.

Когато едно дете не усеща тази привързаност, когато чувства липса на внимание и обич, то всячески се опитва да компенсира, за да ги получи.

Някои деца стават подтиснати и проявяват признаци на депресия, други стават нервни и агресивни. Често и в двата случая децата изпитват неудовлетвореност и започват с всички сили да търсят внимание от околните, за да се почувстват пълноценни и са готови да го получат от всеки, независимо дали той е близък роднина, приятел или някой случайно срещнат човек.

Разбира се, не винаги децата, които проявяват признаци на липса на внимание, не получават такова у дома, но често то просто не им е достатъчно, а вероятно по някаква причина тези деца имат нужда техните връстници да им обръщат повече внимание.

Децата търсещи внимание имат нужда от успокоение, което единствено връзката с околните може да им предостави. Когато получат това успокоение, това внимание и обратна връзка, те започват да се държат по-добре. 

Децата във всяка възраст, и независимо от особеностите на характера си, имат нужда от родителско внимание. При хиперактивните деца, например, е характерно, че те непрекъснато биват съветвани и подтиквани да коригират поведението си. Те толкова често чуват, че правят нещо нередно, че свикват с мисълта, че нередното са те самите. Това може да повлияе на усещането им за сигурност и те несъзнателно да започнат да търсят вниманието на околните по необичайни начини. Това именно е търсенето на връзка, която им липсва и ги кара да се държат лошо, което от своя страна засилва усещането в околните, че детето е проблемно.

Според психолозите, пренебрегването на това поведение при децата може само да влоши положението. Ако в семейството има по-малко дете, „лошото“ има непрестанното желание да получава потвърждение, че е заслужило вниманието на околните, че е обичано и значимо.

Подобен пример е и друг случай с дете, което неколкократно сменя приемните семейства при които живее. При всяка смяна, детето влошава поведението си в училище и задълбочава опитите да получи вниманието на околните. Стига се дотам, че поведението му налага преместването му в друго училище и друг приемен дом. Дали решението за това дете е можело да бъде друго, ако някой възрастен му беше обърнал малко повече внимание, беше му дал връзката, към която детето се стреми и която би могла да го „излекува“?

Малките деца изразяват страха си от изоставяне или копнежа да бъдат повече с някой възрастен по единствения възможен за него начин – търсейки внимание. 

За възрастните е от особена важност как възприемаме и мислим за децата, които търсят внимание. От това зависят повечето ни отговори към тях. Когато мислим за това, че някой търси нашето внимание, идеята, че на всяка цена трябва да се справим с това ни прави недостатъчно ефикасни и в желанието ни да се справим по-бързо със задачата, ни е даваме съвета: „Моля те, овладей се, научи се да се самоконтролираш!“. Но ако помислим малко по-задълбочено, ще си дадем сметка, че това дете търси връзка с нас, което ще ни помогне да станем съпричастни към естествената му нужда от привързаност.

Ако успеем да променим дори само думите, които изричаме, ние ще сме в състояние да се фокусираме повече върху детето и да станем по-търпеливи.

Ние, родителите се стараем по всякакви начини да научим децата си на самостоятелност, за да могат да се адаптират и да успеят в днешния динамичен свят, но, за да им дадем това умение е нужно първо да изградим силни връзки и да установим неразрушима привързаност, която по-късно ще се превърне в независимост и увереност.

Силната привързаност между родителите и детето му помага то да се чувства сигурно и уверено, а това са основите на независимостта. 

Децата няма как да се научат да се саморегулират, ако не получава достатъчно внимание и свързаност с възрастните. 

Възрастните не бива да предизвикват негативни емоции в детето, да събуждат подозрението, че е нежелано или игнорирано, дори когато поведението му да е досадно и неприемливо. 

Децата имат нужда да получат внимание и очакват това да се случи по единствения възможен за тях начин – изисквайки от нас свързаност.

А, ние възрастните, не трябва да забравяме, че децата тепърва се учат да се самоконтролират, да се владеят и нашата задача е да коригираме първо нашето поведение, да отдаваме вниманието, от което децата имат нужда, а едва след това да изискваме от децата да коригират своето поведение.

Превод и адаптация от статията на Кристен Мей, публикувана в www.scarymommy.com