Видях те случайно. Ти и твоето дете. Панталоните ти бяха навити гордо нагоре. Изглеждаше по-висок, отколкото те помня. Детето държеше оранжев балон и се смееше.
Едва ли има по-тъжна картина от тази – на отминалата ни отдавна любов и настоящото детство на дете, което не е наше. Една мисъл се стрелна през ума ми, бодна ме с иглата на съмнението:
„Дали и нашето дете щеше да бъде момче?“. Винаги съм си представяла момиче. Моите пъстри очи, сгушени в твоите тъмни къдрици и с няколко слънчеви бани по рождение. Дива, непокорна, каквато беше и нишката помежду ни.
Дали щеше да я обичаш толкова и да я озаряваш с тази мека топлина, с която даряваш твоя малък двойник в момента. Дали аз щях да те обичам колкото заслужаваше? Дали щях да остана?
Може би това ми липсваше в нашата любов – детската наивност за общо бъдеще. Или може би твоята надежда е бил този малък, хвъркат хулиган и неговата майка. Никога няма да разберем.
Знам, че в този момент нашите спомени ми станаха още по-далечни. Годините, в които бяхме слети в едно, се натъпкаха в торбичка на един месец. Сякаш нищо от това, което се е случило между нас, не беше реалност – нито сватбата, нито ремонтите, нито сълзите или смехът…
Нищо от това не е истина. Виждам само големите очи с цвят на кестен, които не са твои или мои, а нейни. Хубави очи. Дано и сърцето й е толкова уютно, колкото погледът на нейния син.
Една мигла е паднала на бузата му. Докосни я и я изпрати с топъл полъх към моята надежда, че някой ден и ти ще погледнеш в непознати за теб детски очи, но ще познаеш мен – онази, която те остави, за да търси слънце, но най-накрая е намерила подслон.
автор: Блага Тодорова
Този материал е любезно предоставен от www.HighViewArt.com – сайт за визуална култура.
