Да отгледаш детето си сама
От малки растем с идиличната представа за съвършеното семейство , в което приказката „мама, татко и аз” е илюстрирана с шумни семейни вечери, уютни коледни празници и безгрижни летни ваканции. За все повече жени обаче мечтата за съвършено семейство рухва още преди детето да е проговорило, а понякога дори по време на бременността. Причините, довели до това, могат да бъдат различни, но резултатът е един – майката трябва да поеме двойно повече отговорности и да се справя с отглеждането на детето си като истинска героиня.
Какво обаче се крие зад кулисите на самотното майчинство? Наистина ли да отглеждаш детето си без помощта на бащата е нещо срамно и до каква степен „самотната майка” е наистина самотна?
Според данни на НСИ, броят на жените в България, които отглеждат децата си сами, се е увеличил десетократно от 1985 г. насам.
Една от тези жени е 36 годишната Елена, която вече осем години отглежда сама двамата си синове (Георги – 14 г. и Светослав – 8 г.).
Не харесвам изразът „самотна майка”. За съжаление, той толкова дълбоко се е загнездил в нашата представа, че дори понятието „самотен родител” фигурира като официален термин в закони и формуляри. Това, че отглеждам децата си, без да живея с техния баща, не ме прави самотна. Имам много приятели и добър социален живот, което се оказа животоспасяващо за мен.
В началото беше истински кошмар. Майка ми ми помагаше, но за зла участ се разболя тежко и трябваше да разчитам на себе си. Бащата на децата ми ни напусна преди осем години, когато бях бременна с втория ми син и се премести да живее в друг град с друга жена. В началото бях напълно безпомощна – бях смазана физически и емоционално. С бебе на ръце и още едно дете, което изискваше грижи и внимание, изобщо не си доспивах и почти не се хранех. Не умеех да шофирам, не знаех как се сменят бушоните, нито какво да правя, когато има теч в банята. Страхувах се, че ще се случи нещо лошо и аз няма да мога да реагирам адекватно.
Няма да забравя първия път, в който се качих зад волана и трябваше да закарам Георги на училище. Не успях да потегля на един светофар и започнах да плача като малко дете. До мен дойде едно младо момче и ми помогна да тръгна. В този ден си обещах, че повече никога няма да рухвам пред очите на синовете ми, че ще се боря с всички сили с трудностите. Така постепенно животът ми взе да се нарежда. Започнах работа като графичен дизайнер и работех от къщи, след като заведа децата на детска градина и на училище. Научих се да шофирам, да поправям течащите кранчета, да бъда едновременно и мъж, и жена.
Започнах отново да се грижа за външния си вид, но освен несесера с козметиката, имам и куфарче с инструменти – клещи, отвертки, пирони. Синовете ми вече са по-големи и свикнаха да ми помагат – с миенето на чинии, с изхвърлянето на боклука, дори и с това да ме развеселят, когато видят, че се натъжавам. Понякога дори се страхувам, че прекалено бързо започват да се държат като истински мъже, стремейки се да ми бъдат опора.
Все още не мога да преодолея болката от случилото се с техния баща, но се надявам и това да стане с течение на времето. Най-трудно е да обясня на децата си защо той не е до тях, защо не ги търси, защо другите момчета имат татковци, които да ги научат да карат колело, а при нас аз съм тази, която го прави. Може би това е най-тежката част от статуса „самотна майка” – да видиш тъга в очите на детето си заради отсъствието на другия родител. С останалото човек се справя, рано или късно.
Моят съвет към всички жени, които отглеждат сами децата си: никога не позволявайте да бъдете самотни, самотата не може да съществува там, където има детски смях. Не на всеки е писано да има семейството на мечтите си, но поне може да се опита да бъде щастлив, да пътува, да се среща с приятели и да изживее пълноценно най-прекрасното нещо на света – това да бъде родител!
Вижте още:
Размисли без страсти за родителството, кариерата и действителността
Спомени от моето детство: 7-те най-популярни игри от миналото
11,500 преглеждания
