След като родих дъщеря си, имах удоволствието да изживея наи-интересните две години от живота си.
Защото няма по-голямо предизвикателство от това да знаеш, че от теб зависи изграждането на един нов характер. А възможността да откриваш заобикалящия те свят през очите на детето ти е неповторима.
Внушават ни, че успялата жена е независима, с престижна работа и разностранни интереси. Семейството и децата са в периферията. Те са даденост и не носят обществен престиж. Дори напротив, даже децата в училище се срамуват, ако майките им са обикновени ‘домакини’.
Към този ‘западен’ ценностен модел се добавя характерно българският недостиг на пари в семейството. На жените доста често се налага да се завърнат на работа, преди те и децата им да са готови за това.
Когато родих второто си дете знаех, че безметежните две години, които изживях с дъщеря си, няма да се повторят. Започнах да работя, когато синът ми стана на 2 месеца, първо от вкъщи, а когато навърши 7, месеца се завърнах в офиса. Опитвах се да се самоубеждавам, че аз вече съм изживяла всичко – първите стъпки, първите думи, първото ‘Обичам те’ – няма какво да ме развълнува. Но не беше така. Чувствах се ужасно виновна пред сина си, че не му давам персоналното внимание, което е имала дъщеря ми. Самообвинявах се, че не мога да задоволя потребностите му от близко общуване. Мислех си, че ще изгубя възможността да отгатвам желанията му с поглед и да се разбираме без думи. Децата винаги успяват да ни опровергаят, за мое щастие в случая.
Това, че нямах възможност да прекарвам толкова време с бебето промени много мои клиширани представи за родителството. Открих, че да спим в едно легло няма да направи детето ми зависимо от мен. Нито че ще го смачкам, или задуша. Открих, че кърменето навън не е срамно или неудобно. Открих слинга като естествен начин да нося бебето. Открих, че мога да ходя с бебето навсякъде – на училищно тържество, цирк, куклен театър, във фитнеса, музея, офиса, в банката, или в държавно учреждение. И никой не гледа на мен и бебето като на извънземни. Напротив. Повечето хора бяха отзивчиви и човечни. Сега си се чудя колко много задръжки съм имала. И колко по-лесен и естествен стана животът ми, когато приех, че в гледането на деца условности няма.
Когато дъщеря ми беше бебе, нямаше ден, в който да пропусна да пусна прахосмукачката и да избърша праха. Миех играчките й десетки пъти. Един ден видях, че третото дете на приятелката ми (работеща майка) е с два различни чорапа и това ме ужаси.
Очевидно е, че не чистият под и двата еднакви чорапа са най-важното, когато гледаш едно дете. Но не знам защо, понякога човек най-трудно вижда очевидните неща. Трябваше да бъда поставена в екстремната ситуаця на работещ родител, за да престане да ми пука от неизмитите чинии, купищата играчки по пода, или че детето ми ходи обуто само с един чорап .
Когато се подготвях да пиша този материал, реших да пусна
в Google словосъчетанията attached parent AND working parent. Излязоха малко статии и в тях не се даваха по-различни съвети от тези в произволно женско списание. Да работи от вкъщи, да е организирана, да търси помощ в домакинската работа… Съветите ми се видяха банални и се запитах можем ли всъщност да вкараме във формална рамка ужасно динамичния и толкова различен ден на всички работещи майки. И трябва ли да опитваме. От какво имам нужда аз – увереност , че се справям добре, подкрепа в екстремните ситуации, отрезвяване, когато залитам в детайли, малко повече сън. Спокойствие и силна храна, както щеше да каже Карлсон. И много сериозно чувство за хумор.
Реших да се вгледам в дребните неща в ежедневието на работещя родител и неговите деца.
Едни от най-ярките ми спомени като дете са от бабината кухня. Миризмата на ябълки и канела от сладкиша, изпечен за закуска. Невероятната дърпана баница, когато й ходим на гости в неделя. Истински жълтите козунаци за великден.
Днес моите деца закусват мюсли и корнфлейкс и често вечерят с храна от щандовете за топла кухня в магазина. А да се приготви бабиният сладкиш вкъщи не е толкова сложно. Още повече че и децата ще се включат с удоволствие и после ще им бъде още по-вкусен. Просто трябва да се сетим.
Забелязвам, че колкото повече отсъствам от къщи, толкова повече, по-големи и по-скъпи подаръци купувам. Все едно с подаръка искам да се извиня, че не съм могла да бъда с тях. Децата започват да приемат подаръците за даденост. А аз се хлъзвам по надолнището да се заблуждавам, че така им показвам, че съм мислила за тях през целя ден. И че новите игри и играчки са подходящият отговор на въпроса – „Мамо, скучно ми е, какво да правя сега?”
Имам склонност да пренасям темпото на моя ден в ежедневието и на децата. Опитвам се да им програмирам деня и да го запълня с ангажименти. Уж за тяхното развитие. А децата имат нужда нео т поредната школа, а от малко повече свобода, време да осмислят света и възможност сами да решат какви са интересите им.
Когато работата на човек е свързана с това да ръководи, или да убеждава хората, без да иска, пренася същия агресивен стил на поведение и в къщи. Задаваме на децата си стотици въпроси за това какво са правили през деня, но не изслушваме мислите им. Говорим им повече, отколкото ги наблюдаваме. Ако имат проблем, тръгваме веднага да търсим решението, без да анализираме какви са причините.
Когато аз бях дете, най-огорчена се чувствах, когато несправедливо ‘отнасях конското’, само защото родителите ми имат някакви служебни проблеми. По детски си внушавах, че аз никога няма да правя така с моите деца. Сега се чувствам ужасно виновна, че всъщност много често нося проблемите от офиса вкъщи. И семейството ми ‘го отнася’ за опънатите нерви и изгубеното ми търпение.
Нямам готови рецепти как да се преборя с тези ежедневни препъни-камъчета. Но се надявам, че това, че ги виждам и осъзнавам е крачка напред в правилната посока. И най-много от всичко се надявам, че въпреки че не съм с децата си през целя ден, да успея да съм до тях в моментите, в които съм им нужна. И най-важното, аз сама да предусещам кои са тези моменти и как точно очакват да реагирам – с прегръдка, съвет, или просто с присъствие.
