Чук и Пук (поучителна приказка за зъбките)

Имаше едно време едно момченце. Казваше се Антон. То имаше в устата си зъбки – като всички деца естествено. Но в едно от зъбчетата на Антон имаше дупчица и там живееха две човечета, които се наричаха Пук и Чук. Чудни имена! Наистина чудни, но чудин бяха и човечетата. Бяха толкова малки, че можеха да се видят само със силно увеличително стъкло.
Едното беше чернокосо, а другото червенокосо. И двете се хранеха само със сладки неща, които получаваха от Антон с пълни шепи. Затова човечетата пееха и танцуваха, а когато не спяха и не ядяха, пукаха и чукаха, копаеха и дълбаеха в зъбчето, за да разширят и разкрасят къщичката си.
Един ден едното от човечетата реши, че е време да си починат.
– Хей, Пук, достатъчно пукахме и чукахме, копахме и дълбахме. Намирам, че къщичката ни е вече достатъчно голяма.
Пук не се съгласи.
– Трябва да я увеличим още повече. Помни, братле, че щом ядем всеки ден толкова много сладкиши и бонбони, ще растем непрестанно с всеки изминат час. Затова на работа, Чук!
– Добре, на работа!
Но скоро Чук отново скръсти ръце и взе да мъдрува. През прозорчето се виждаха другите бели зъбки, та му хрумна нещо много умно.
– Слушай, Пук, – каза той.
– Какво измисли пак? – запита Пук.
– Мисля си дали не можем да си направим нова къщичка горе на върха на онова кучешко зъбче. Там ще се чувствам много по-добре, отколкото тук долу в тая дупка.
– Нищо не разбираш, братле. Не се сещаш, че тук долу е по-безопасно. Помисли само какво те чака, ако се развърти оная страшна четка!
Чук се разсмя.
– Ха-ха, четката за зъби ли! Та Антон никога не си мие зъбките!
– Не бъди толкова уверен – възрази пук. – Добре помня, че веднъж си изми зъбките.
– Да, веднъж, но преди много седмици. Не, не, в устата на Антон е съвсем безопасно.
– Добре, щом си толкова сигурен, строй където искаш. Но аз ще си остана тук долу – отговори Пук.
Чук се застоя дълго на прозорчето, за да наблюдава кучешкото зъбче, представяше си бъдещето и беше щастлив.
– Ще живея много по-хубаво от тебе, Пук. След време тук ще дойдат още много човечета, ще си направят къщички във всички зъбки и тогава аз ще се разполагам като цар в моя дворец и ще се наслаждавам на града.
– Градиш кули във въздуха, Чук. Не бъди толкова сигурен, че тук ще дойдат да живеят и други човечета. Затова е нужно да получаваме повече сладки неща.
– Кифли, пасти, сладолед – каза Чук. Всеки ден ще ядем толкова много сладки неща, че ще се издуем от преяждане.
– Не всякога така си угаждаме – забеляза Пук. – Спомни си, че по едно време Антон ядеше само моркови и пшеничен хляб. Здравата си изпатих. За малко не умрях от глад!
– Все тъжни неща говориш, Пук. Все припомняш морковите и пшеничения хляб. Горе главата, братле! Ето, пристига яденето!
– Струва ми се, че е пшеничен хляб.
– Не, Пук. Кифла! Сладка кифла с мармалад! Браво, браво!