(от Елин Пелин)
Едно време — кой знае кога било,
в едно село — кой знай къде било,
живял дядо с свойта баба стара
в една къща схлупена и проста.
Хранели се с леща и попара —
за двамата това било доста…
Дядо имал два воловци стари,
те му били най-верни другари.
Нивицата с тях орал си дружно,
да изкарва колко му е нужно
за две гърла жито и пшеница,
да нахрани душа да го слуша —
баба стара да му се не кара.
Те имали и една козица
с руно бяло — човек да се чуди,
един петел рано да ги буди,
две кокошки като две царици,
в един възел две скъпи жълтици,
едно каче солена сланина —
да им стигне за цяла година…
Баба била доволна, честита,
дядо с нея всекиму се хвалел —
на кой пита и на кой не пита.
Веднъж баба отишла на сватба,
поканена по обичай божи.
Там видяла една булка млада,
облечена в чохено контошче,
подплатено със лисичи кожи…
Дощяло се на баба да има
и тя таквоз чохено контошче.
Върнала се замислена вкъщи,
току ходи и току се мръщи,
току охка и току въздиша…
Дядо гледа, па се чудом чуди:
— Бре, какви са, бабо, тез полуди?
Какви ти се случиха премежди,
та навъси старите си вежди?
— Слушай, старо — бабата отвръща, —
толкоз годин пазя тая къща,
искам сега в старост награда
да ми купиш чохено контошче,
подплатено със лисичи кожи,
да се стегна като булка млада.
— Не контошче, а кюрк до петите,
като искаш, ще да ти направя! —
отговаря със готовност дядо
и радост му свети в очите.
Стана дядо, на пазар отиде,
па развърза две скъпи жълтици,
купи чоха, конци ибришимни
и повика майстори най-първи
да ушият чохено контошче.
Кроят, кроят, чохът не достига…
Баба ходи като болна в къщи.
Току охка и току се мръщи.
Гледа дядо, гледа стара баба,
на старини туй ли й се пада?
Дума даде — назад се не връща.
Продаде си два вола работни,
купи чоха, колко не достига,
а на себе пушка евзалия
да убие две хитри лисици,
да им вземе хубавите кожи,
та контошче добре да наложи…
Най-първите майстори пак викна,
кроят, шият чохено контошче…
Баба не знай от радост къде е.
Току мери чохено контошче
и гощава майсторите първи
с чорба сладка от двете кокошки,
от петела със люта яхния.
Изпържи им каче със сланина,
Продаде си у механи хладни
бяла коза за червено вино —
на терзии угоди да прави,
по-хубаво контошче да шият.
И шиха те три дни и три нощи,
та ушиха чохено контошче.
Дядо ходи на лов по горите,
та си уби две хитри лисици,
та им одра хубавите кожи —
подплатиха чохено контошче.
Облече го, нагизди се баба.
Гледа, гледа, очи си не вярва:
заприлича на млада невеста.
Улови се хоро да играе,
цяло село гледа и завижда!
А пък дядо обикаля в къщи,
току охка и току се мръщи.
— Що е, дядо, и защо въздишаш? —
пита баба с новото контошче…
С тъга дядо баби отговаря:
— Нищо, бабо, нищо, поиграй си!…
Честито ти чохено контошче!…
Но де ни са два вола работни,
къде ни са две скъпи жълтици,
две кокошки като две царици,
едно каче солена сланина?
Къде ни е млечната козица
с руно бяло — човек да се чуди,
шарен петел, рано да ни буди?
Нищо, бабо, нищо, поиграй си!
Честито ти чохено контошче!
Ще го носиш ти на гладно сърце!…
Край
