Често ли сме твърде изморени, за да отделим малко време да поиграем с деца си?

Често ли сме твърде изморени, за да отделим малко време да поиграем с деца си? Има ли случаи, в които просто предпочитаме да им пуснем телевизора или лаптопа? Колко често децата ни ни казват, че им е скучно? Ако сме напълно откровени със себе си, всъщност даваме ли достатъчно на децата си онова, от което имат най-голяма нужда – нашето внимание?

Това са само част от въпросите, които си зададох, след като посетих втората лекция на д-р Лари Коен в България. Тя се състоя в събота (26 октомври) в Интер Експо Центъра в София. Лекцията беше озаглавена „Родителството като игра 2 – как да разчитаме езика на детската емоционалност”. В голяма степен д-р Коен доразви и разгърна в конкретика темата за „Родителство като игра – как да бъдем забавни родители” от миналогодишната лекция.

Самият д-р Коен е детски психолог, който се е посветил изцяло в това да изследва всички психологически аспекти във възпитателния подход Playful Parenting /”родителството като игра”/. Това му дава основание да нарича себе си игрови психотерапевт.

В лекцията си за детската емоционалност той обърна сериозно внимание на страха у децата. Ние често се връщаме към собственото си детство с носталгия и обичаме да казваме, че вътрешно още се чувстваме деца и не сме изгубили детското в себе си. Така ли е наистина? Опитах се да си припомня моите детски години. Отвъд повърхността, наред със спомените за безгрижните лета, за различните игри, за приятелчетата и съучениците ми, в съзнанието ми смътно започнаха да изплуват и някои страхове, които съм изпитвала като дете. Не само конкретни случки и обстоятелства, но и споменът едно тягостно, смътно чувство на страх и безсилие. Изплуваха два много ранни спомена от детството ми. Аз съм на море с родителите си и по неясна причина съм сама в плитчината на морето. Излизам от него и се насочвам към плажа, но не мога да намеря нашите. Започвам да оглеждам „морето” от хавлии и никъде не ги виждам. Изпитвам неистов страх, че съм ги изгубила и никога няма да ги намеря, и започвам да плача. В този момент един от двамата се появява и ме пита защо съм се разплакала. Оказа се, че в този момент съм била точно пред тях през една хавлия. Другият ми спомен е, че вървя с баща ми по малка улица със сгради от двете страни /тогава по улиците преобладаваха хората, а не автомобилите/. Заплесвам се по нещо и когато се обръщам, виждам, че баща ми го няма. Обзема ме сковаваща паника и започвам да пищя. Към мене се втурва някаква непозната жена и ме пита какво е станало,а иззад ъгъла на една кооперация се появява и баща ми, който решил да си направи шега, като се скрие. Е, явно не беше преценил, че още съм твърде малка за такива майтапи.

IMG_0894 - Copy

Убедена съм, че тези случки са отдавна са забравени от моите родители. Вероятно за тях подобни ситуации са били ежедневие и едва ли тези двете имат с какво да бъдат запомнени. Аз обаче ги помня. Помня ги заради страха.

Споделям тези случки не във връзка с примерите, които д-р Коен разгърна (те бяха по-различни), а за да подчертая факта, че децата са изпълнени с изключително много страхове. Те често са неоснователни, дори смешни за нас възрастните, но огромни в тяхното съзнание. Ето и един пример. Наскоро майка ми ми каза, че като съвсем малка съм се страхувала ужасно от работещата прахосмукачка. Навярно ми е изглеждала като някакъв страшен, ръмжащ звяр, който се разхожда из пода вкъщи. Предполагам този страх от прахосмукачката ми останал и до днес и обяснява неохотата, с която я ползвам.

Фотография: Кристина Камбурова 0887646817

www.facebook.com/KKphotography.eu

Подобни статии:

Правилата на Лари за борба