Често ли сме твърде изморени, за да отделим малко време да поиграем с деца си? Има ли случаи, в които просто предпочитаме да им пуснем телевизора или лаптопа? Колко често децата ни ни казват, че им е скучно? Ако сме напълно откровени със себе си, всъщност даваме ли достатъчно на децата си онова, от което имат най-голяма нужда – нашето внимание?
Това са само част от въпросите, които си зададох, след като посетих втората лекция на д-р Лари Коен в България. Тя се състоя в събота (26 октомври) в Интер Експо Центъра в София. Лекцията беше озаглавена „Родителството като игра 2 – как да разчитаме езика на детската емоционалност”. В голяма степен д-р Коен доразви и разгърна в конкретика темата за „Родителство като игра – как да бъдем забавни родители” от миналогодишната лекция.
Самият д-р Коен е детски психолог, който се е посветил изцяло в това да изследва всички психологически аспекти във възпитателния подход Playful Parenting /”родителството като игра”/. Това му дава основание да нарича себе си игрови психотерапевт.
В лекцията си за детската емоционалност той обърна сериозно внимание на страха у децата. Ние често се връщаме към собственото си детство с носталгия и обичаме да казваме, че вътрешно още се чувстваме деца и не сме изгубили детското в себе си. Така ли е наистина? Опитах се да си припомня моите детски години. Отвъд повърхността, наред със спомените за безгрижните лета, за различните игри, за приятелчетата и съучениците ми, в съзнанието ми смътно започнаха да изплуват и някои страхове, които съм изпитвала като дете. Не само конкретни случки и обстоятелства, но и споменът едно тягостно, смътно чувство на страх и безсилие. Изплуваха два много ранни спомена от детството ми. Аз съм на море с родителите си и по неясна причина съм сама в плитчината на морето. Излизам от него и се насочвам към плажа, но не мога да намеря нашите. Започвам да оглеждам „морето” от хавлии и никъде не ги виждам. Изпитвам неистов страх, че съм ги изгубила и никога няма да ги намеря, и започвам да плача. В този момент един от двамата се появява и ме пита защо съм се разплакала. Оказа се, че в този момент съм била точно пред тях през една хавлия. Другият ми спомен е, че вървя с баща ми по малка улица със сгради от двете страни /тогава по улиците преобладаваха хората, а не автомобилите/. Заплесвам се по нещо и когато се обръщам, виждам, че баща ми го няма. Обзема ме сковаваща паника и започвам да пищя. Към мене се втурва някаква непозната жена и ме пита какво е станало,а иззад ъгъла на една кооперация се появява и баща ми, който решил да си направи шега, като се скрие. Е, явно не беше преценил, че още съм твърде малка за такива майтапи.
Убедена съм, че тези случки са отдавна са забравени от моите родители. Вероятно за тях подобни ситуации са били ежедневие и едва ли тези двете имат с какво да бъдат запомнени. Аз обаче ги помня. Помня ги заради страха.
Споделям тези случки не във връзка с примерите, които д-р Коен разгърна (те бяха по-различни), а за да подчертая факта, че децата са изпълнени с изключително много страхове. Те често са неоснователни, дори смешни за нас възрастните, но огромни в тяхното съзнание. Ето и един пример. Наскоро майка ми ми каза, че като съвсем малка съм се страхувала ужасно от работещата прахосмукачка. Навярно ми е изглеждала като някакъв страшен, ръмжащ звяр, който се разхожда из пода вкъщи. Предполагам този страх от прахосмукачката ми останал и до днес и обяснява неохотата, с която я ползвам.
Фотография: Кристина Камбурова 0887646817
www.facebook.com/KKphotography.eu
Подобни статии:
Правилата на Лари за борба
Може ли родителството да бъде лесно като игра?
