Майчинството е прекрасно нещо.
То е от тези прекрасни неща, които те стискат за врата, душат те, карат те да си представиш как бягаш по улицата в тъмното без багаж, без да поглеждаш назад. В някои моменти дори те кара да се чудиш – къде е договорът за рекламация на това дете?
Еднообразието, стриктният режим, фактът, че всяка твоя молекула е посветена на друг, миговете, в които се поглеждаш в огледалото и се досещаш, че ти е време за баня, която обаче се случва на отворена врата и дете вързано на стола за хранене, поставен пред банята.
Или пък безпричинното мятане по улицата, писъците, сякаш някой е прегазен от кола, неодобрителните погледи на околните, минутките в които се затваряш в някой килер, за да поемеш дъх, но само след миг си разкрит, а на вратата се тропа и някой реве с пълен глас.
Незабравими моменти, за които никога няма да съжалявам, особено откакто останаха в миналото!
Дъщеря ми е на две години и малко отгоре. И е записана за класиране в държавна ясла откакто се е родила!
Играх какви ли не гимнастики, за да я приемат, следях стриктно за свободни места, смених си адреса, изкарах всякакви документи, но статусът й все си оставаше – „неприета“. В едни момент осъзнах, че битката с правилата е загубена, но сега не съжалявам. Благодарение на тази „страхотна система за равнопоставеност“, аз открих нещо прекрасно – частната ясла.
Наложи се да се върна доста по-рано от предвиденото на работа. Сещате се защо: това е онзи момент, в който без някой да ви казва нещо конкретно, усещате, че ако сега не се върнете на момента, столът ви ще изстине безвъзвратно. Платената отпуска също бързо излетя, а въпросът с яслата все още си стоеше на дневен ред.
Наред с това откакто навърши 1 година, моята кротка принцеса стана разгневен тигър. Все от нещо е недоволна, нервна, крива и вече си мисли, че е достатъчно голяма, за да може всичко. Всъщност моят ад започна в момента, в който тя проходи – тичане и гонене по улиците, градинките с ограда бяха тесни и скучни за нея. Нямаше нещо, което да й бъде интересно за по-дълго време. Всяко наше излизане завършваше с моите сълзи в асансьора и куп валериани след това. Не искаше да редим, рисуваме, танцуваме. Не искаше да яде сама, дори да пробва не искаше. И не искаше да говори. Аз, разбира се, се бях примирила, че явно нямам опита и силите да променя това и някой слънчев ден тя сама ще започне да прави всичко, което децата на моите приятелки правеха отдавна.
Яслата трябваше да е с удобна локация между дома и офиса, да има удобен градски транспорт, че ако се наложи бабите да я вземат (макар да не си представях някой да се престраши да тръгне сам с нея по улиците), да има двор с големи заключващи се огради (защото моята дъщеря трудно седеше на едно място) и, разбира се, персоналът да е достатъчно търпелив, имайки предвид характера на моето съкровище.
Чакайки да се случи нещо в държавната ясла, с ясното съзнание, че тази кауза е загубена, се зарових в интернет, където има всичко, макар съвсем да не е точното място за търсене на коректна информация. Изчетох много информация, но определено най-много бяха коментарите в различни форуми, в които се споделяше основно родителското недоволство от детските ясли и градини, включително и от частните. Да, интернет определено събира най-вече крайно взискателни, понякога леко луди, но най-често и всякакви недоволни от битието си хора. Мисълта, че трябва да дам детето си в ясла, макар и частна, ме докарваше до рев. Всички споделяха какви ли не ужасии!
А времето ме притискаше и трябваше да избера. Лично обиколих няколко детски заведения и накрая се доверих на вътрешното си усещане, а и вече бях установила, че не детето ще има нужда от адаптация, а аз.
Първият ден останах за малко с нея в яслата. За втория се бях подготвила да съм наоколо час-два, че да се наслушам тя как реве за мен и да си я взема. Но, всъщност, въртях се около яслата цял ден – нервна и самотна, побърках се от ревност, макар междувременно са се видях „на кафе“ с приятели, а междувременно през почти равни интервали от време позвънявах на вратата, на която излизаше мила и усмихната жена, всъщност още момиче, и ми казваше: „Тя сега се храни, спокойна е, нека пробваме“. На следващия опит: „Сега ще спим, спокойна е, нека пробваме“. По-късно: „Тя спи, нека стане и ще си я вземете“.
И така до към 17 часа, когато аз вече нямах сили да чакам повече да се случи Армагедон-а, за който четох по форумите. Може би дъщеря ми е адаптивна, нищо, че до този момент не се беше откъсвала от мен и за ден. Ревеше от едната си баба неистово и изобщо не беше спокойна в непозната обстановка.
На третия ден влизаше в яслата сама с едно „чао“, а сутрин заставаше на вратата у дома по пижама и викаше „Ати, Ати“ (така си пеехме името на градината, за да намалим „стреса“, явно повече моя). Следобед се налагаше да я изнасям от там на рамо, защото тя просто се влюби в лелите, в обстановката и във факта, че е сред себеподобни. Много ревнувах, но беше време да се примиря, че детето ми има нужда от промяна, разнообразие и нова среда.
Няма нужда да ви казвам, че започна да се храни сама, говори много повече, танцува ми патешкия танц, рисува и с три думи: стана прекрасно дете, а аз – спокойна майка.
Така открих прeимуществата на частната ясла. Сигурно има недоволни и от тях, сигурно има скептични, но нашият опит твърдо е в полза на частните детски заведения, а и онова, което знам за държавните, ме прави благодарна, че мога да си позволя частна ясла.
Честно казано, никога не съм си и мислила, че моето дете ще посещава частна ясла, но смея да твърдя, че частната ясла е възможно най-прекрасният преход от дома към общността за децата на възраст около втората година. Няма стрес, има лично отношение. Детето се променя и напредва с удивителни темпове. В яслата всеки ден получавам информация какво и как се е случило по отношение на храненето и режима, дори и за настроението й. Ежемесечно се прави отчет за поведението, развитието и реакциите на всяко дете, изготвен от директорката, дългогодишен педагог и много респектираща жена. Персоналът откликва незабавно на всяка родителска молба, забележка или коментар. Радват се на детето и то на тях.
Няколко пъти дори заварих моето негушливо дете да седи кротко гушнато в някоя от лелите и да си играе спокойно.
Камерите в яслата работят постоянно, така че ако „нещо ми прищрака“ мога да се уверя на мига, че денят върви по график и всичко е тип-топ.
Моментът с тръгването на ясла понякога наистина е пълен кошмар. Но не за децата, а за нас и продължавам да се чудя, защо след като системата е създадена, за да помага на родителите, които нямат алтернативно решение – не всеки има баби и възможност за частна ясла или гледачки, не върши тази основна своя задача. Какво би се случило ако и работодателят не прояви разбиране?
Моят съвет е: ако имате как, макар и временно, запишете детето си на частна ясла. Защото тя може да се окаже най-добрият ви приятел и помощник в преходния период, в който детето трябва да се отдели от дома и да заживее в системата, наречена реален живот. Въвеждането на малкия човек в тази система е основополагаща за изграждането на характера и личността му, затова инвестицията си заслужава.
P.S. Искам да благодаря на всички каки и лели в ЧДГ Арти в София, които направиха този труден за нас преход естествена част от лятото ни. Наистина. Всеки ден виждам моите приятелки колко страдат децата им, колко се стресират. Виждам го, но то не е било част от моя ден. Благодаря ви! Надявам се да съхраните това топло чувство, което пораждате.
Автор: Катерина Маркова
