Бяла приказка

Ето какво станало.

Ванчо вървял сред бялата гора и викал котето си. Но вместо котето, задъхано, отнейде се появило лисичето.

— Бягай! Бягай! — извикало му то.

— Защо? — казал Ванчо.

— Мечката! Иде насам и каквото срещне, изяжда го! Това е Мечата гора, не знаеш ли? Тука е пълно със стръвници!

— А не видя ли едно коте? — запитал изплашен Ванчо.

— С дълга опашка ли беше? — запитало лисичето.

— Да!

— И с дълги мустаци?

— Да!!

— И със зелени очи?

— Да!!! — съвсем изплашен казал Ванчо.

— Не съм го виждало — казало лисичето. — Бягай да бягаме!

И само̀ избягало. А между снежните клони се мярнало нещо голямо и тъмно, което танцувало и пеело:

Аз съм мечка-стръвница,

а зад мен са троица,

със зъби и ръмжене

триж по-страшни от мене!

Връщай се, момче,

връщай ми се, че…

аз съм мечка-стръвница,

а зад мен са троица

със зъби и ръмжене

триж по-страшни от мене!

Връщай се, момче,

връщай ми се, че…

Ванчо се уплашил, разбира се, но все пак събрал смелост.

— Няма да се връщам! — казал той. — Там е котето ми! Там е моят приятел!

И продължил пътя си.

— Добре, но на твоя отговорност! — изревала след него мечката.

А то не било истинска мечка, а кожухът и ушанката на метеоролога — малките животни ги били окачили на едни тояги, за да плашат с тях Ванчо.

Лисичето изскочило първо изпод кожуха.

— Май ни позна! — казало то.

Изпод кожуха изскочило и котето:

— Не ви е познало, ами ми е приятел! Стига сме го мъчили!

— А той тебе как те е мъчил! — грачело сврачето.

— Колко ме е мъчил? Много малко даже! Аз да знаете какви пакости съм правило!

— Каквото и да си правило, не може да те пуска с парашут от третия етаж! — казало мечето.

— Той само ме държеше над балкона! Даже беше интересно! — викало котето. — Оставете го!

— Ами и на нас ни е интересно! Идвай! Идвай! — развикало се лисичето.

И всички захвърлили кожуха и ушанката и отново хукнали след Ванчо.

А той вървял из гората и продължавал да вика своето коте:

— Мачо-о-о! Мачо-о-о!

И изведнъж наоколо му започнали да се въртят разни призраци и таласъми. Всъщност нямало нищо страшно, защото това били пак нашите познати — животинчетата, — но Ванчо не знаел, че са те, и се разтреперал.

Облечени в разни пижами и чаршафи, с кофи, нахлупени на главите, животинчетата се въртели около него и викали:

— Хихи-хи-хи! Ха-ха-ха!

Кой е скрит зад таз елха?

— Туй хлапе какво ли дири

между толкова вампири?

— Дири си белята то,

двеста хиляди на сто!

— На тоз свят един живот е —

той за някакво си коте!…

— Коте ли? Видях го аз!

— Че къде е то тогаз?

— От три часа вампиряса!

— А какъв му е адреса?

— Таласъмска 103!

— Я, върви го намери!

— Искаме да видим ние,

как кръвта му ще изпие!

— Като паяк на муха!

— Хи-хи-хи-хи! Ха-ха-ха!

Докато таласъмите танцували около него, Ванчо викал:

— Не ме е страх! Няма духове! Другарката учителка каза, че няма! Махайте се, че като ви хвана!… Не е вярно, че е вампирясало! Той е мой приятел! Ние се обичаме него!

И макар че бил много изплашен, пак събрал смелост, успял да разпъди духовете и се затичал нататък.

А пък горските животинчета започнали да си прибират костюмите. Прибрали ги и седнали омърлушени в снега.

— Нищо не излезе! — признало си дори лисичето.

— Не се плаши — казало мечето.

— Плаши се, но побеждава страха си — казало еленчето.

— Аз ви казвах! Аз ви казвах! Стига толкоз! Стига сте го мъчили! — молело ги котето.

— Може пък да му е приятел — казало мечето.

— Пръв! — казало еленчето. — Да кажа ли стихотворението?

И в този миг се появил метеорологът.

— Не бързай да го казваш! — засмял се той. — Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! — И зачел: — „… рязко спадане на налягането и температурите, с образуване — по планините — на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замразявания на носовете“…

И още недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена.

А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния:

— Иде студът!

Дори живака

(дъ-дъ-дъ-дът)

със зъби трака!

Върни се, детенце,

върни се, момченце,

да ми не станеш

на ледено парченце!

Иде студът!

Дори живака

(дъ-дъ-дъ-дът)

със зъби трака!

И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал в гърдите му. И гласът през фунията завил:

— Връщай се, малкият! Чувай как в клоните

свирят циклоните и антициклоните!

Тяхната ледна виелица прави я

господин Андерсен от Скандинавия!

И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията му шепнел гальовно:

— Ей я, умората, ей я, умората,

ей я най-сладката сладост на хората.

Ей я, умората, тихичко пееща,

ей я, умората, люлки люлееща.

Стига напрягал си детските мускули!

Колко по-силни от теб са напускали

боя с врага в резултат на умората.

Ето не чувстваш ли? — Таз ти е втората

крачка насън. А пък таз ти е третата.

Тази — четвъртата. А тук, под дърветата,

ако поседнеш за мъничко само, да

си отпочинеш, и никога няма да…

Но, слава богу, сврачето, като чуло думата „никога“, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки:

— „Никога-а-а! Никога-а-а-а!“

И това спасило Ванчо. Той се стреснал и извикал:

— Махай се, уморо! Там е котето ми! Там е моят приятел! — и продължил нататък.

Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни.

— Защо разваляш играта? — извикало му лисичето.

— Ами дожаляло му е! — казало еленчето. То само̀ било нажалено.

— А на мен? — извикало котето. — Мен не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метео-ро-ло-о-о-ог!

То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали назад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало:

— Ванчо, аз съм тук! Не бой се!

— Мачо! — извикал зарадван Ванчо.

И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни:

Казва се „приятел пръв“,

но защо е той такъв?

Затова, че пръв полита

в огъня, да те спаси;

пръв и без да се запита

прав ли си, или не си;

пръв за теб леда пролазва,

пръв за теб пролива кръв —

ето затова се казва,

че приятелят е „пръв“!

— Дотук добре — казал… кой мислите?

Познахте. Метеорологът. Той се бил появил отнейде, все още с фунията в ръка.

— Аз ви казвах! Аз ви казвах! — викало и скачало котето. — Той ми е истински приятел! Аз само на края му помогнах!

— И добре, че му помогна все пак! — казал метеорологът.

— Защо? — попитало котето.

— Е как защо? — учудил се метеорологът. — Ти да не мислиш, че него изпитвахме досега?

— А кого? — смаяло се котето.

Животинчетата се вкаменили отново, сякаш за втори път играели на статуи.

— Кой ще каже кого? — попитал метеорологът.

Животинчетата мълчали. Само лисичето смънкало:

— От една страна… — и млъкнало.

— Който знае, да си поклати рогцата! — казал метеорологът.

И еленчето поклатило рогца.

— Казвай тогава!

— Него — казало еленчето и — боц! — боднало лекичко котето.

— А? — казало само котето. И всички се засмели.

— Тебе бе, котарако — казал метеорологът, — дето бягаш в гората и оставяш приятеля си без приятел, защото малко те бил помачкал и носил в раница.

— Аз вече няма! — обещал Ванчо, като прегърнал котето си. А котето мълчало засрамено.

— Тебе изпитвахме — продължил метеорологът, — за да видим дали го заслужаваш! Да видим докога ще търпиш да го мъчим!

— Е, издържах ли? — казало котето.

— С три и половина — казал метеорологът, — но за котка и това е много.

Мечето, лисичето и сврачето отново се засмели.

— Няма какво много да се смеете — казал метеорологът. — И вие трябва да знаете, че приятелството не е „Хайде да си поиграем!“ или да използваш транзистора на приятеля си. Приятелството е…

Но се усмихнал малко тъжно и не довършил. Казал само:

— Хайде, изпратете ги до долната поляна, че другарката учителка ще му скъса ушите!

И всички — без метеоролога и еленчето — тръгнали надолу.

— Сбогом! Сбогом! И да не забравяте приятелите си! — казал метеорологът.

— Никога! — извикали малките животни.

Това прозвучало много поучително, но, слава богу, сврачето пак не се сдържало и този път успяло да изпее докрай своята песен:

Никогаааа! Никогааа на тоя свяяят,

дорде си младаа и аз съм млааад,

няма да има край любовтаааа ни,

няма да има край радосттааа ни!

Никогааа! Никогааа!

Това било така смешно, че всички изръкопляскали и завикали „Ура“, а сврачето се поклонило и казало: