Белоснежка и Червенорозка

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

23_str

Приказка от Братя Грим

Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.

Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.

Белоснежка думала:

— Няма да се разделяме.

Червенорозка отвръщала:

— Докато сме живи.

А майката добавяла:

— Каквото има едната, да го дели с другата.

Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.

Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.

Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен — така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:

— Бутни резето на вратата, Белоснежке!

После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.

Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:

— Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.

Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.

Ала мечокът проговорил и рекъл:

— Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.

— Легни край огъня, клети Мечо — рекла майката, — само внимавай да не си подпалиш кожуха! — После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.

Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.

Мечокът рекъл:

— Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.

Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.

Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:

— Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!

Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.

Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:

— Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.

Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.

Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:

— Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.

— Къде ще отидеш, драги Мечо? — попитала Белоснежка.

— Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.

Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.

Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:

Продължава на следващата страница…

Purvite_7_600x300

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Pages: 1 2

22,286 преглеждания

Comments are closed.