Бабите са голяма работа!
Бабите са голяма работа.
Винаги спасяват положението и поемат грижите за невръстните наследници, когато се налага да излезеш по спешност, осигуряват казани топло телешко варено и са готови да пуснат, прострат и изгладят три перални бодита и ританки подред, без да кажат и гък. За което ще им бъда вечно благодарна, обаче…
Обаче опре ли до отглеждането и възпитанието на децата, става страшно. Нашите малчовци имат късмета да притежават цели две баби и две прабаби, което като включим и майка им, прави всичко на всичко пет гледни точки – естествено, противоречащи си по повечето основни точки като хранене, обличане, спане, угаждане. И какво се получава – накъдето и да се обърна, дебне някоя баба с цял списък съвети, препоръки, предупреждения и напътствия, подплатени обилно с богат житейски опит и, особено в случая с по-старото поколение, подходящи изрезки от авторитетни издания, прилежно подбрани и сгънати в очакване да ме осветлят по всички важни родителски въпроси.
И за да е пълен купонът, аз, разбира се, никога не съумявам да реагирам според очакванията им и да се впиша докрай в представите им за добра майка; те пък, въпреки огромното си желание и неизчерпаемо усърдие, често по-скоро спъват, отколкото спомагат мирното и гладко протичане на ежедневните ритуали.
С едната баба, например, категорично не можем да излезем на глава по отношение на храненето. Гледай го детето, кожа и кости е станало, търчи след него угрижено тя и го захранва я с комат бял хляб, я с шоколадов бонбон, я с (представете си!) луканка! То това обичало, моля ви се, и това си искало, гладно ли да го държим? Не, казвам аз и побутвам недокоснатата купа със супа. Бабата нахъсано взима лъжицата, инсталира детето пред “Сънчо” и чака той послушно да заотваря уста. Е сега вече ми причерня пред очите!
По-добре гладен да си легне (не е като да не се е случвало), отколкото да се учи да му тикат в устата, че и да го гонят с лъжицата след края на детското, все едно е някое бебе. (Не че и при бебетата е редно да се стига до гонитби, ама нейсе.) В крайна сметка, като е гладен, сам ще седне на масата, нали така? Бабата въздиша тежко и с примирено движение оставя купата, но да не си помислите, че се е предала? Неее, това е само тактическо отстъпление – чака да ида в другата стая, за да може на спокойствие да изпълни свещения си дълг, с други думи – да натъпче внучето до пръсване, ако ще и против волята му.
С другата баба пък доскоро водехме ожесточени спорове защо баткото не спял следобед. Всъщност то си беше ясно защо – защото нямах нужния опит, подход и най-вече търпение да превърна едно вилнеещо из апартамента торнадо в блажено заспало агънце. И приказки четохме, и песнички пеехме, и до него лежах, и по гръбчето го галих… и умолявах, и убеждавах, и заплашвах, и наказвах – все със същия нулев успех.
Накрая се стигна до там, че като стане време да приспивам сестра му, на него му се пуска филмче в другата стая – само и само да се кротне за малко и да не провали операцията и на втория фронт. И баба му съответно недоволства – малко било детето, имало нужда от почивка. Ами то и аз имам нужда да си почина от него, ама срещу ръжен как се рита? То пак добре, че тръгна на градина. В началото там си спеше като ангелче, а през уикенда беснееше с двойна сила вкъщи, но напоследък (хип-хип-ура!), взе и тук да се предава. Уф, един повод за спор по-малко.
С обличането моментът е още по-интересен. Едната баба понастоящем живее с майка си и, зиме и лете, поддържа в къщата температура към трийсет градуса. Още откакто заваляха първите дъждове, се наизвадиха вълнените жилетки и терлици и взеха да се пускат радиаторите. А знае ли се, че ще идват внучетата на гости, се взимат още по-усърдни мерки за отопление – все пак, къща си е това, държи студено, вее от стените, дограмата е стара.
Ако пък викна въпросната баба у нас да гледа малките, докато ме няма, неизбежно ще ги заваря с по един-два допълнителни ката дрехи. И колкото и да обяснявам, че те са свикнали с по-леко “снаряжение”, получавам само невярващ поглед и дежурното “Ама виж как духа навънка, хладно е вече, пък той Деянчо е много нежничък. А Зорето я чух да киха!” И аз какво, кимам, усмихвам се, изпращам я по живо, по здраво, и с въздишка на облекчение отварям прозореца и разсъбличам децата. Стига ми един вечно зъзнещ, зиморничав татко, ние с тях ще се каляваме!
Ех, не стигат бабите, ами и едната прабаба, която ги вижда по-честичко, не пропуска да вземе отношение към отглеждането им. Ама откъде-накъде ще работя? (Нищо, че е за половин-един час дневно, от вкъщи.) Децата имат нужда от майка си! Ама как така ще пращам баткото на градина? (Нищо, че вече навърши три.) Детето има нужда от майка си! Ама как може дори за секунда да поискам да се отделя от тях, на баба милите, сладките ангелчета… Ех, само баба им може да ги остави да обърнат цялата къща наопаки, и след всяка поредна поразия да се умилява все повече.
Мама, от друга страна, направо побеснява!
И от време на време се хващам тайничко да се чудя дали не е по-добре, че едната им леля е в Щатите, а другата в Германия. Да, на всички ни е много мъчно, обаче като дойдоха през лятото на гости и прибавиха и своите безценни съвети за отглеждане в общия кюп, само дето не ми изпушиха бушоните. Не че не съм благодарна за помощта, не че не я оценявам, не че искам и мога винаги да се справям сама… Нооо…
Автор: Десислава Сивилова
28,065 преглеждания
