П7: Кое е това нещо, което те привлече да останеш на Балканите?
РЯ: Голямата ми любов, която срещнах тук – Недко, той определено ми повлия много крайно, за да остана в България. Върнах се в Япония за половин година, тогава нарисувах книгата си „Азбука на любовта“, която е посветена на него. През това време той намери друга любов, а аз се върнах уж да си събера багажа и да се върна трайно в родината ми, но всъщност останах завинаги тук. При това мое завръщане се появи бащата на Хика. Така че, мога спокойно да кажа, че нещото, което ме е накарало да остана в България е любовта.
П7: Липсва ли ти Япония?
РЯ: Дори да поискаме да отидем в Япония, едва ли ще го направим. Ние не сме ходили от четири години и половина там, на първо място заради радиацията и земетресението от март 2011 година. Не бих се върнала с дъщеря ми там. Разбира се, не мога да кажа на японските си роднини и приятели защо не ходя. Радиацията си е радиация, много ме е страх от това. Въпреки, че тук ме сполетяха множество проблеми от личен характер, не изпитвам носталгия. Тук съм си у дома. Когато звъня на някой обичам да казвам: Аз съм българската японка. Най-лесно ми е така да се представям.
П7: Какво е майчинството за теб?
РЯ: Това е да можеш да прегърнеш детето си, да го държиш близо до себе си, но без да отнемаш свободата му. Обожавам да слушам гласа на дъщеря ми и избягвам да я наставлявам. Предпочитам да се учи от това, което вижда, че аз правя, а не от това, което се опитвам да й кажа. В Япония казваме: „Децата трябва да гледат гърбовете на бащите си.“ Японските бащи са много ангажирани и не им остава време за чести контакти с децата, там основно майките се грижат за отглеждането и възпитанието. Тази поговорка е доказателство за това как детето може да се научи на добри неща от баща си дори от разстояние. Хика има своя баща, но тъй като сме разделени, когато сме двете заедно, за нея аз съм и баща и майка. Често, а понякога и напълно неосъзнато тя попива онова, което аз правя. Дори забелязвам, че когато аз правя нещо, тя в много случаи прави нещата по-добре от мен. Усещам я как ме наблюдава, как съзнателно се опитва да прави нещата като мен, че и по-добре от мен.
П7: Това задължава ли те по някакъв начин да си перфектна във всяко едно начинание, за да може детето ти да получава най-добрия пример.
РЯ: Една майка прави нещата от ежедневието без да се замисля, не е нужно да мисли дали и колко да е добра, важно е крайният резултатът да е добър. Децата трябва да останат свободни в мислите си, това е много важно за тях. Възрастните не могат да са като тях.
П7: Понякога крадеш ли си по нещо детско от нея?
РЯ: Често когато сме на детската площадка си играя с моята дъщеря и останалите деца. Забелязвам, че почти няма майки, които да си играят с децата, аз обичам да съм и на люлките и на пързалките, навсякъде, където е тя. Понякога ме гледат малко странно, други ми се смеят. Но те не знаят колко е забавно да излезеш от ролята на родител и отново да влезеш в тази на детето. Много е важно когато контактуваме с децата си очите ни да са на едно ниво.
П7: Трудно ли е да се отглежда дете в България?
РЯ: Вероятно в Япония би ми било по-лесно и по-забавно, най-малкото, че там са майка ми и сестра ми. Жените в японското семейство имат много устойчиви връзки и със сигурност за Хика това би било от голяма полза. Освен това, вярвам, че тя би могла да научи много неща от тях. За тук ми е все още трудно да кажа дали е трудно или лесно. Аз определено имам късмет, защото бащата на Хика е добър като баща, това че вече не сме заедно, е друг въпрос. Родителите му също много се грижат за нея. Когато е при тях аз съм напълно спокойна. Колко е трудно да се гледа дете в България ще разбера най-ясно, когато тръгне на училище. Това е нещо, от което за момента все още нямам почти никаква представа.
Иска ми се тя да усеща и запомня всеки звук, мирис, вкус от училище както аз помня всяка подробност от моето детство в училище.
П7: Разкажи ни как се случва един твой ден.
РЯ: За творец аз не съм типичния пример за хаотичен човек. По-скоро съм чистница – и в буквалния и в преносния смисъл. Ако не съм почистила не мога нищо друго да правя, ако нямам срок, също. Не съм много инициативна, има моменти, в които си давам почивки, но не в популярния смисъл – да ходя на планина или море, а почивка, в смисъл да си изключа мозъка. В такива моменти знам, че имам работа, знам, че имам срок, че имам да рисувам, но усещам, че ако не спра ще блокирам и предпочитам да се изключа, за да мога след това да започна на чисто. Това е водещото в ежедневието ми.
П7: Спомена, че Хика вече е на 7 и през септември ще тръгне на училище, вълнувате ли се?
РЯ: На първия учебен ден ще отиде в училище с българска народна носия, подарих й я за рождения ден.
П7: Любопитна ли е какво я очаква там?
РЯ: Да, много. С нетърпение очаква тръгването на училище. Сигурно всички деца са така.
П7: Учиш ли я на японски?
РЯ: Опитвам се да я уча, но не се получава много добре. Тя има интерес, включително и да пише, но гледам доколкото е възможно да я уча на японски от детските книжки и песнички. Пеем си много често, дори си измислихме една песничка за японската азбука, пеем си я постоянно. Но тъй като японският език се появява в живота й като втори, гледам да не я стресирам и да изпитва радост да учи нови неща, да не е насила и по задължение.
П7: Ти имаш ли намерение в бъдеще да задълбочиш уроците й по японски, защото тази език е уникален?
РЯ: Бих се радвала да го научи, защото има много голям обем литература на японски, която ще и е от полза да прочете. Четенето носи уникално усещане. А в японските книги има много непреводими неща, които човек може да усети единствено ако сам прочете в оригинал. Само така ще вникне в смисъла и ще открие скритото между редовете.
П7: Като стана дума за песничката, която сте измислили с Хика за японската азбука, кажи ни нещо и за твоята азбука на любовта?
РЯ: Моята книга „Азбука на любовта“ е изцяло плод на първата ми голяма любов. Дали ще има втора азбука на любовта, не зная. С Недко бяхме заедно приблизително шест години и той ме научи на българската азбука, на български и това беше моят начин да му благодаря, че направи това за мен. Създаването на тази книга беше израз на чувствата ми към него.
Мисля си, че би било много яко ако Хика също намери своята собствена азбука. Но за това е необходимо първо да заобича нещо или някого достатъчно силно.
П7: Книгата или Хика – коя е първородната ти дъщеря?
РЯ: Точно когато бях в болницата за раждането на Хика ми се обадиха, че книгата ми е получила награда от Министерството на културата. Те двете просто се срещнаха в едни и същи момент за голяма моя радост.
П7: Рин, а коя е любимата ти буква от българската азбука?
РЯ: Визуално най-много ми харесват Ю и Ф, Ъ също е много интересна.
П7: Кажи ни една българска дума, която означава много за теб?
РЯ: Благодаря!
П7: Можем ли да кажем, че тази дума описва най-добре моментното ти състояние?
РЯ: Да, определено. Благодарна съм. „Благодаря“ е много сложна дума. В Япония казваме „аригато“, което означава „преодолявам трудност – благодарен съм, че срещам трудности“. За японците ако няма трудности, значи нищо не се случва.
П7: Сподели, моля те, как се гради успешна връзка, успешна кариера, как се постига душевно равновесие и комфорт в днешно време.
РЯ: Кариерата си дължим на околните, на хората, които ни вярват и ни поверяват изпълнението на някакви задачи. Аз просто давам всичко от себе си. Именно затова не съм в състояние да правя повече от един проект едновременно с друг. За мен е важно да се концентрирам изцяло, напълно да се отдам на една задача, която да изпълня възможно най-добре, до съвършенство да я развия. Бих се срамувала ако не съм дала всичко от себе си. Ако из самата имам съмнение в това, което творя, независимо колко малък по своето същество е някой декор или реквизит, хората със сигурност ще усетят моите съмнения и ще изпитат същите, а може би и по-големи.
П7: Какво искаш да кажеш на българските жени, на българските майки?
РЯ: Когато нещо ги ядоса да не викат по децата си, а да ги прегърнат. За една жена да е майка е истинска емоционална буря, да е в непрекъснат контакт с малкото дете също е много трудно и отговорно, но викането не помага. В моменти на слабост е по-добре да се прегърнем. Детето очаква именно това – прегръдка и близост. Когато виждам майки по градинките да викат на децата си, често без нужда, ме боли сърцето. Каквото и да е направило едно дете, няма оправдание мама да му вика. Особено ако то по някаква причина плаче, карането няма как да помогне, ще помогне прегръдката. Това за мен е формулата за отглеждане на обичащи, уравновесени и вярващи в себе си деца.
С партньорството на
Интервюто за Първите седем взе: Диана Стойчева
