П7: Завършила си сценография в НАТФИЗ , това ли е голямата си любов?
РЯ: Аз завърших куклена сценография и докато бях студент наблягах повече върху ученето на това да бъда тук, да се науча как да живея и оцелявам в България, покрай приятеля ми и покрай професор Мая Петрова. Всъщност не знам доколко сценографията е голямата ми любов, по-скоро куклите, театралните кукли са голямата ми любов. Театърът – това е нещо вълшебно, и макар в него да няма онази свобода, за която всички си говорим и мечтаем, професиите, свързани с него не са свободни. Има, разбира се свобода на мисленето, не е точна наука, не е математика. Режисьор плюс сценограф не е означава едно плюс едно е равно на две, никой предварително не знае какво ще се получи накрая.
П7: Разкажи ни повече за НАТФИЗ и за сценографията.
РЯ: С куклена сценография в България се занимават много малко хора. Групите в НАТФИЗ реално са от по 5-6 човека и приемът не е всяка година, но професор Мая Петрова е много важен човек в развитието на тази специалност. Ако не беше тя, аз може би нямаше да срещна никой от важните хора в живота ми. Тя много дълго ме убеждаваше да поема нейната мисия, тъй като е вече доста възрастна, но не бих искала да съм ангажирана в Академията. Академичната работа ще ме лиши от възможността да се занимавам с това, което обичам да правя и което е свързано с театъра. Аз изпитвам огромен респект и към преподавателите в тази специалност и към бившите си колеги, но въпреки това не се чувствам достатъчно уверена, за да се върна там като преподавател.
П7: Трябва ли „главата да е море, за да правиш театър“?
РЯ: Да, хубаво е главата да е море. Може да потънеш, но може и да изплуваш, никога нищо не стои в едно положение – в един момент е тихо и спокойно, после идва буря, след нея изгрява слънце.
Когато създавам сценографията за даден спектакъл аз имам хиляди идеи, стотици скици, десетки разговори, но ако в началото всичко е хаотично до момента, в който стигам до някое островче, поглеждаш го и си казваш – ето това ни е мястото.
П7: С какво се занимаваш в момента конкретно?
РЯ: В момента работя с една българска фирма за екоиграчки от дърво. За нуждите на техния малък театър имам задачата да нарисувам декори и кукли за децата, които те сами ще изрязват. Правя пет японски приказки и пет европейски. Това е изключително интересна работа.
П7: Има ли моменти, в които съжаляваш за нещо?
РЯ: Да, за това, че изпуснах първите седем години от живота на дъщеря ми. Разбира се, няма връщане назад.
П7: У нас си завършила образованието си, както много чуждестранни студенти, но за теб България е и осъществената ти професионална мечта – тук си намерила творческа реализация и професионално поприще, но най-важното, което ти се е случило, това е твоята дъщеричка. Разкажи ни за нея – коя е Хика?
РЯ: Тя е е много слънчево и лъчезарно дете, името й също означава „миришещата на Слънце“. Преди да се роди, много мислих как да я нарека. В името й вложих огромното ми желание тя да е слънчево дете и когато открих това име бях много щастлива. Тя е от смесен брак и затова решихме името й да е от две срички. Японските женски имена са по-често от три, но в Япония няма как някой да обърка ударението, докато тук със сигурност името й щеше да се видоизмени, затова избрахме име, което по-трудно би претърпяло промяна в произношението. Освен това, когато хората изговарят името Хика те несъзнателно отварят устните си сякаш се усмихват. В Япония свободата в избора на имена за децата е неограничен. Изборът на това име за дъщеря ми беше моя подарък за нея. Аз съм много щастлива от това, че я имам. Тя е Хика – нито повече, нито по-малко и това означава всичко!
Статията продължава на следващата страница…
