Здравей мамо,

Вчера ви чух, докато си говорехте с жена ми  в кухнята, мислейки, че съм заспал.
Чух, как Мими ти разказа за онзи едър господин, който неправомерно се престрои и удари колата ни, а след това явно се афектира, сграбчи ме и ми помогна да седна на капака. После ми крещя и ме заплаши, че ако викна полиция ще ме нарани.
И си тръгна.
Нашата кола доста пострада от сблъсъка и сега не знам откъде ще намеря пари да я оправя.
Така че Мими беше права да ми крещи дълго след това, че нищо не направих и позволих на онзи да си тръгне.
Чух те, мамо и когато ме нарече мухльо, каза й, че винаги съм си бил такъв. Разказа й, как в университета, когато някой ми поискаше пари назаем аз все давах и то на същите тези хора, които никога не ми ги връщаха. И после нямах с какво да си купя обяд.
„Никога не е можел да се грижи за себе си, като бебе е, не знае как да се защити, как да каже НЕ.“, така каза.
Права си, мамо!
Онзи ден ме пререди една госпожа на опашката в магазина, ама си замълчах. Викам си „Голяма работа, още няколко минутки ще изчакам.“ Но тя пък купи последния хляб, та цялото ми чакане се оказа напразно. Признавам си, че се поядосах, ама какво да й кажа, замълчах си и тръгнах към вкъщи. Там пък Мими ме хока „Смотаняк, един хляб не може да разчита човек да купиш“. Когато ми говори така ми се иска и аз да й крещя, че работя по 12 часа на ден, за да може тя да има време за своите хобита. Обаче си мълча, гледам виновно, а после като заспи я гледам и наум й казвам всички ония неща, дето ги мисля.
И в работата е така.
Шефът ме товари в най-много работа, а после ми крещи, че съм закъснял с някоя задача. Все ми се иска да му кажа, че върша работа като за трима, а получавам заплата като за половин, ама какъв ли е смисълът.
Мълча си.
Усещам как нещо вътре в мен ме яде, стиска гърдите ми, но го гълтам, гълтам, тъпча навътре.  Гледам да си върша работата и да не създавам проблеми.

Така че си права, мамо – аз съм мухльо и винаги съм бил такъв.

Обаче като те чух да ме наричаш така и да казваш, че съм „бебе“, взех че си спомних някакви случки. И усетих как в мен нещо се надигна и не зная защо, но така силно ти се разгневих, майко!
Защото си спомних!
Ти помниш ли?
Помниш ли, когато бях съвсем малък, как съседчето ми счупи с чука любимата кола? Аз изпитах силна ярост и скочих върху него, удряйки го. Тогава ти се появи и ме сграбчи, удари ме и ми крещя, защо съм го удрял.
Когато през сълзи ти показах колата и ти разбра случката, вместо да се извиниш, ме удари отново, защото „Е бива ли за едната кола да удариш детето. Той сигурно без да иска я е счупил“.

А помниш ли в парка, когато другите деца ми искаха играчките, а аз не исках да ги давам, как ми казваше, че ако не си давам нещата другите няма да ме харесват?

Помниш ли, как ти казвах, че съм се нахранил, но ти не ми разрешаваше да стана от масата преди да съм изял всичко?

Помниш ли, когато веднъж чаках реда си за въртележката и едно дете ме избута и мина преди мен, а аз се опитах да го спра, че ти беше тази, която ми каза, че не трябвало да се карам с другите деца за такива неща?Че ми казваше, че „ако не си подредя стаята няма да ме обичаш“. Помниш ли как ме учеше, когато някой ме удари да не отвръщам, а да бягам, защото да се удря не е правилно?

Когато веднъж си позволих да ти се разкрещя, защото ме караше да се прибирам, а аз исках още да поиграя, помниш ли как ме замъкна вкъщи и ми каза, че ако още веднъж си позволя да ти крещя пред хората и да те излагам така повече няма да ти бъда син?

Помниш ли, майко?

Аз бях забравил.
Но си спомних!
И се чудя дали няма връзка с нещата, заради които сега ме наричате мухльо?
Дали ти, с твоя морал и норми, с твоето вечно мислене „какво ще кажат хората“ не си смазала духа ми, не си ме накарала да вярвам, че нямам право да заявявам себе си и че аз съм виновен за всичко и трябва да търпя.
Дали пък ти, майко, не си виновната?
И как смееш да ме наричаш мухльо?

Жалко, че никога няма да ти пратя това писмо. Ще си го натъпча обратно в себе си. Там където всеки ден тъпча гнева си.
Защото какво друго може да направи един мухльо…
Освен да научи на същото децата си…

Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка „Дъж и Кап“, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg