„Ако бебетата можеха да говорят“ – откъс от новата книга на Мириам Сежер

В животинския свят не винаги е просто да се роди малко, защото заобикалящата среда, както и миналото на майката могат да внесат смут в посрещането на бебето, дори да провалят раждането. При хората е още по-зле! Историята, езикът предизвикват огромно объркване. Ако … искаме да зачетем новороденото, трябва да изпреварим разделянето чрез словото и като за начало, най-същественото разделяне – при раждането. През всичките години, прекарани в родилните домове, моят единствен въпрос е бил и продължава да бъде: как да направим така, че раждането да не е травма, как това разделяне, което, както вече видяхме, не е първото, да не е нараняващо скъсване и за детето, и за майката? И ако въпросът за приемането на другостта възниква още по време на бременността, то в момента на раждането той става съвсем конкретен: какви условия предлагаме, с какви жестове посрещаме, с какви жестове разделяме? Ще кажа още веднъж: разделянето не е непознато на бебето и травмата идва не толкова от раждането, колкото от реалните и символични условия, в които протича то.

Още навремето Фройд влиза в спор с колегите си по този въпрос. Днес някои изследователи отново поставят под съмнение страданието на раждащото се бебе. Според тях то преминава през това събитие в едно особено състояние на сън, може би някаква форма на физиологична упойка, при това до последните минути на излизането. В замяна на това, разделянето би било по-трудно за бебето, когато майката ражда с перидурална упойка. Изкуственото стимулиране на контракциите, което увеличава силата и честотата им, всъщност би могло да събуди бебето и по този начин преждевременно да прекъсне действието на физиологичната упойка. Не става дума да отхвърлим категорично една техника, която облекчава болките на жените, а да се замислим за системното й използване. Защото, след като сме готови да признаем личността и пълната и цялостна другост на бебето, което се ражда, би трябвало да си направим съответните изводи за прилаганите практики.

След като знаем, че в утробата плодът чува и запомня, нима можем да не зачитаме тези му способности при раждането? А колкото до прословутото изплакване, което се приема от време оно за израз на жизнеността на бебето, днес знаем, че щадящите условия на раждане често позволяват то да бъде избегнато, без това по никакъв начин да застрашава живота на детето. Плодът запомня известен брой възприятия, които идват от тялото на майка му, като топлината, миризмата, говора… Когато бебето напусне света на утробата, поддържането на тези дородови възприятия му вдъхва сигурност. То не познава нищо друго. Подобно на всеки бозайник, когато поставят детето върху корема на майката, то плаче по-малко, само се насочва към гърдата, усеща миризмата на майка си, чува гласа й, изучава лицето й, сякаш би трябвало да го познава, за да не се загуби. Зрителното му поле отговаря точно на разстоянието от гърдата до лицето – трийсет сантиметра. То има предпочитание към определени вертикални линии, гледа корените на косите, веждите, изучава лицето на своята майка. Много бързо ще започне да я усеща чрез миризмата й, чрез вкуса на млякото… Етологията потвърждава, че ако на два месеца бебето разпознава безпогрешно лицето на своята майка, то е открило много по-рано блясъка на очите й, миризмата й…

Дерматолозите впрочем са уточнили, че най-миришещото място на тялото се намира над ключицата. Когато едно бебе бъде поставено на височината на тази точка, то незабавно се успокоява. Бебето малко по малко подрежда тези различни сегменти, които е започнало да възприема още по време на бременността, докато накрая получи цялостния образ на майка си. Разбира се, това взаимно сетивно и базисно разпознаване включва и бащата. Обръщайки се към бебето си, бащата, ако е присъствал активно по време на бременността, може да го посрещне и да го поеме в прегръдките си, нежно да прекъсне вътрепсихическата връзка, която е свързвала майката и бебето, и да позволи на всички да предоговорят своето общуване във външния свят; неговата роля е много повече в това, отколкото в прерязването на пъпната връв. Неговите думи дават на жената възможността да чуе бебето си извън себе си, до себе си. Когато присъствам на раждане, окуражавам бащата да вземе бебето си и да му говори. Резултатът е незабавен: бебето замълчава, обръща се към този, когото познава от предродовия си период, и само дето не му казва „татко“! Във всеки случай мъжът става баща точно в този момент.

Наблюдавала съм периода на обгрижване на новороденото, който следва раждането и трае приблизително четиресет минути. Трябва да си дадем сметка какво караме да понесат новородените, когато ги посрещаме така. Бебето се появява на света и в момента, когато губи всичките си ориентири, ние го взимаме и поставяме под ярка светлина; отнасяме го в друго помещение, претегляме го голо, което е огромен стрес, защото то се оказва без обвивка; измерваме го, като го изпъваме, докато то все още не се е разгънало и ще го прави постепенно, понякога в продължение на доста седмици; определяме големината му; пъхаме в устата му тръба, за да изсмучем слузта; мием го, насапунисвайки го, за да махнем налепите, и така размиваме обонятелните следи на кърменето; слагаме му капки, от които му щипе на очите; обличаме го, нещо, което то не обича; често го и парфюмираме, което убива обонянието и апетита му; слагаме му шапка и го тикваме в кувьоз, като изрично забраняваме на майката да отваря кувьоза и да гали бебето, за да не го простуди… Какво означава това в света на едно новородено? Да чува непознати и често много силни гласове – те му пречат да долавя тези на своите родители, които вече познава, да му е студено, да го бършат, да е заслепено, чужди ръце да боравят с него с повече или по-малко нежност…

текстът продължава на следващата страница