Ценното да си забавен родител
Помислете си за любящия поглед на пеленачето, за безпрекословната прегръдка на бебето, за близостта, докато четете приказка за лека нощ или мълчаливата разходка хванати ръка за ръка. Тези прочувствени моменти на близост с децата ни са част от отплатата ни за големите усилия, които полагаме като родители. Но тази връзка често ни се изплъзва. Озоваваме се вплетени в битка вместо обединени в партньорство. Всички знаем продължението: безутешното бебе, малкото дете, гърчещо се в изблик на гняв, третокласникът, който се сърди заради часа си за лягане, дванадесет годишното, което се цупи в стаята си.
Естественият изблик на чувства при децата и изследователският им импулс често отстъпват път на това, което аз наричам „каране и хапане”. Или пък се скриват в стаята си зад някоя електронна игра или зад заключената врата. Междувременно нашата възвишена родителска любов се заменя от негодувание и раздразнение, дори гняв. Ние им мелим или ги наказваме, или казваме: „Добре тогава, стой си в стаята.” Крещим, когато чашата на търпението ни прелее или просто по навик. Всичко това, защото се чувстваме безсилни, отхвърлени и изолирани. Искаме да установим отново контакт с тях, както и децата го искат, но не знаем как. Все още ги обичаме, но вече смътно си спомняме онези разтапящи вперени погледи на детето като бебе. Ако все пак си ги припомняме, то е с едно сладко-горчиво чувство сякаш сме загубили тази близост завинаги.
Играта – заедно с Playful Parenting – може да се окаже онзи дълго търсен мост назад към тази дълбока емоционална връзка между родител и дете. Играта, с цялото си богатство и удовлетворяващо сплотяване, може да облекчи стреса от родителството.
Playful Parenting (бел. ред. – букв. Игриво родителство) е начин да влезете в света на детето, в неговите правила, за да подхраните близостта, доверието и връзката между вас. Когато всичко е наред в техния свят, играта се явява като просторна алея, където те са щастливи, ангажирани, кооперативни и креативни. Играта е също и начинът, по който децата превръщат света в техен, изследват го, придават смисъл на всички техни нови преживявания и се възстановяват от разочарованията в живота. Но играта не винаги е лесна за възрастните, тъй като сме забравили толкова много. Всъщност, често изглежда, че децата и възрастните живеят в коренно различни светове, въпреки че живеят под един покрив. Намираме заниманията на другия за скучни или странни: как може да прекарва цял следобед, преобличайки Барбита? Как може да седят цяла вечер и само да си говорят?
Родителството и това да сме забавни може да изглеждат като противоречиви понятия, но понякога ни е нужен съвсем малък тласък, за да се открием един друг и да се забавляваме заедно. Бях на открит концерт и танцувах отстрани с девет годишната ми дъщеря, когато една майка и сина й дойдоха в пространството за танцуване. Тя започна леко да танцува, но той просто седеше със скръстени ръце, малко прекалено притеснен да танцува сега, когато бяха дошли там. Той беше на шест или седем. Майка му, започнала да се ядосва и каза: „Довлече ме тук, а сега няма да танцуваш?”. Той сви ръцете пред гърдите си още по-силно и буквално заби пети в земята. Помислих си „Знаем накъде отиват нещата.” Казах: „ О, не, той танцува нов танц” и си свих ръцете пред гърдите си като него и му се усмихнах широко. Той се усмихна и премести ръцете си в друга позиция, която аз повторих. Майка му веднага схвана и също започна да го имитира. Всички сме засмяхме. Той започна да вдига и сваля раменете си в ритъма на музиката и майка му каза: „Ти танцуваш!”. Тогава той започна да танцува и си прекара страхотно. Всички си прекарахме страхотно (включително и дъщеря ми, която търпеливо изчака, докато прилагах „Playful Parenting нещото”, след което тя си поиска отново цялото ми внимание.) Малко игривост преобърна нещата.
Този малък епизод показва, че Playful Parenting може да се случи навсякъде и по всяко време, не само в обособено време за игра. Playful Parenting започва с игра, но включва много повече – от това да успокоиш плачещо бебе до това да се мотаеш в мола, от весели боеве с възглавници до свалянето на помощните колелца на колелото, от договарянето на правила до справянето с емоционални изблици, породени от падане на площадката, от приготвянето за училище до изслушването на страховете и мечтите на детето преди лягане. За съжаление тези простички взаимоотношения понякога може да изглеждат недостижими или пълни с усложнения и лоши чувства.
Факт е, че ние възрастните нямаме много време в живота си за забавления и игри. Дните ни са пълни със стрес, задължения и усилена работа. Може да сме схванати, изморени и лесно да се отегчаваме, когато седнем на пода да играем с децата – особено, когато това означава да превключим от стресиращ ден на работа или от домакинските задължения. Може да имаме желание да направим онова, което те искат – като майката на онзи концерт на открито – но тогава ние се ядосваме, когато те не играят по начина, по който ние очакваме или когато изискват твърде много от нас.
Някои от нас може да не могат да оставят настрана състезателния си дух или необходимостта си да контролират. Отегчаваме се, ставаме раздразнителни или се ядосваме, не умеем да губим, мислим как да научим детето да хвърля правилно топката, когато то иска просто да играем на подаване. Оплакваме се как децата не могат да задържат вниманието си за дълго, но колко дълго можем ние да седим и да играем с камъчета или с Барбита, или на Монополи, или на измислени игри преди да се отегчим или да се разсеем, или да ни обземе чувството, че е по-важно да свършим някаква работа или да приготвим вечерята?
Когато дъщеря ми беше в предучилищна измисли страхотна игра, която ми помогна да съм настроен за игри, вместо да й крещя да побърза и да се приготви. Една сутрин тя слезе долу, скри се зад вратата и ми прошепна: „Престори се, че още съм горе и че наистина ще закъснеем и че си наистина ядосан.” И така аз започнах да крещя, така че да се чува до горния етаж: „Закъсняваме и наистина съм бесен!” и започнах да фуча наоколо и да тропам с крак. Междувременно тя седеше зад вратата и се хилеше с ръка пред устата. Казах: „Слизай долу или тръгвам без теб. Сам ще отида до предучилищна Биг Оук!”. Тя започна да се смее с глас, така че се престорих, че не я чувам. Докато я оставях да се измъкне пред мен, разиграх голямо шоу, че тръгвам без нея, като се предполагаше, че отново не забелязвам, че е там. Тя се качи се в колата, а аз се престорих, че говоря на себе си на висок глас, казвайки: „Толкова съм бесен. Учителите ще кажат: „Къде е Ема? И аз ще им кажа: „Тя не беше готова, затова тръгнах без нея.” Те се хилеше и хилеше и се опитваше да не се издаде, че в действителност е там. Тя направи подготовката за предучилищната забавна за мен! Да се преструвам, че съм бесен ми помогна да не бъда бесен наистина, а играта вместо крясъците помогнаха на нея да се приготви по-бързо!
Преведен откъс от книгата “Playful Parenting” на д-р Лоурънс Дж. Коен
2,541 преглеждания
