Задочни репортажи за живота на едно закърмено със софийски въздух и атмосфера семейство, което решава да замени града
със селото и да разбере възможно ли е това да се случи днес.
Селото е малка махала на едно от билата на Средна гора, без канализация и път, няколко къщи, повечето стари и керпичени, най-близък магазин на 2 километра в едната посока, под десет души постоянни жители, питейна вода от кладенец в гората, ток, който често спира. Красотата на махалата е невероятна, наоколо е гора от вековни дъбове и буки, които приличат на огромни тролове. В преспектива се вижда Рила. Природата е запазена, защото мястото не представлява туристически интерес. През месец юни берем диви ягоди, мащерка, жълт кантарион, дива мента – това са билките, които познаваме засега. Два пъти седмично ходим до средишното село, което местните хора наричат „Черковна”, за да си вземем хляб и децата да хапнат по един сладолед от магазина, който е и кръчма, и плод и зеленчук, и хранителни стоки. Местните хората са с нисък ръст и много приличат на хобити, заради полуразрушените, стари калени къщи, в които живеят и заради имената на махалите – Широки рът, Горубийте, Парапандовци, Барата и заради фамилиите, с които все още говорят един за друг – Мотьовци, Тотовци, Ташовци …
Това е мястото, в което моето шестчленно семейство – 3 деца и куче от 2 години насам изкарваме лятото и живеем изнесено от града между 2 и 3 месеца в годината. Засега. Другото, с което сме известни и любопитни тук е, че строим къщата си сами. Правим си широки планове за бъдещето, свързани с изнасяне и постоянен живот на село.
Но ето как минава един многооо дълъг ден на село.
8 – 9 ч сутринта
Ставане. Двете малки деца, аз и мъжа ми спим в една стая със стара печка на дърва по средата. Къщата е направена преди близо 200 години от кирпич. Събуждат ни шушуканията и кисканията на децата, които са инструктирани да не ни будят, но те винаги го правят. Леко сме сърдити по тази причина и подвикваме на децата да станат, да се облекат и да излязат. Поскърцва дървената врата и малките продължават разправията си навън, но ние всичко чуваме и след няколко протягания сме се изнизали от къщичката. Колкото и да си сърдит от ранното събуждане, навън те очаква невероятно красиво и свежо утро. Обикновено си взимам кафето и се скривам в малката си зеленчукова градина с изглед към планината, за да си взема моето лично време. Обичам да гледам пчелите, с прекрасни плюшени телца и увиснали задни крачета, които пъргаво доотварят цветовете на краставиците и доматите и се пъхат вътре. Научих се да ходя боса рано сутрин, защото тогава е безопасно – няма змии, росата мие и освежава селските ми крака, тревата е пухкав килим. Правя закуска на децата.10 – 12 ч.
Работим с мъжа ми на новата къща или както я наричаме – обекта. В момента уплътняваме стените. Децата играят с други деца или сами – обикновено копаят дупки, коват си дървени шкафове, правят си работилници, катерят се по дърветата, ходят в гората за дърва и после режат, събират и боядисват камъчета, берат си плодове, често идват до обекта, за да се оплачат един от друг, да кажат по нещо или да ни погледат любопитно. През някоя от почивките слагам малката тенджера на печката и правя разни измислени манджи от продуктите, с които разполагам – няколко червени чушки, повечко картофи, някоя тиквичка, лук, после грах и домати, червен пипер и сол, накрая откъсвам малко див джоджан и магданоз и става вкусно.
12 – 14 ч.
Обедът е под старата слива на сянка. Винаги дълъг, с изстудено питие и домашен сок от червени джанки. После е следобедната дрямка с децата в прохладната къщичка с четене на книжки.
17 – 20 ч.
Поливам зеленчуците, правя диктовки на децата, къпя ги със слънчева вода, стоплена от бирени шишета, чета, пиша, снимам, пълня вода от кладенеца, ако успея влизам в интернет. Посрещаме пристигащите от София със селския рейс в 8 ч. Палим огън и правим вечеря. Някоя вечер пускаме на децата филмче от моя компютър.
22:00 ч.
Щурци, звезди, огън, тишина. Четене на книжка, децата по пижами излизат да пишкат в тъмния двор.
Един селски ден побира изключително много динамика – както в отношенията ни – от гушкане до скарвания, сърдения и усамотявания, така и по отношение на нещата, които успяваме да направим – да се храним, да общуваме, да строим, да се разхождаме, да се къпем в реката, да палим огън, да полеем зеленчуците, да правим зимнина, да научим по нещо за природата около нас или от хората около нас. Един ден на село е като цяла седмица в града – някак човекът се разтваря в ежедневния природен ред на работата, която свършва. А човек я върши тази работа, просто защото няма какво друго да прави и открива колко добре се чувства от това. Селото крие за градския човек и своите капани – един от тях е, че някак трудно опазва личното си пространство и територия. Тук незнайно как всички знаят всичко за всеки. Трудно опазва краката и дрехите си чисти. Множество ухапвания и одрасквания се търпят.
Градът ми липсва понякога през тези месеци – приятели, ресторанти, сладолед, кино, улици, миризми, да съм непозната – но когато се прибирам все пак бързам да хвана рейса обратно. Няма идеални места, няма готови рецепти и модели. Обичам селото, защото тук опитвам и правя неща, които градът отнема и смята за безмислени – да заквася мляко, да ушия възглавници, да садя, да зачукам пирон, да си налея вода от кладенец, да съм сама в гората, да съм по цял ден със семейството си, да скучая.
