Безусловното родителство – част четвърта

виж част трета

Още преди да имам деца знаех, че да си родител е предизвикателство, но също и много удовлетворяващо преживяване. Само дето не го знаех наистина! Не знаех колко изтощително може да е или колко непросветен може да се почувстваш и как всеки път, когато стигнеш до края на възможностите си, всъщност трябва да събереш сили за още.

 

Не осъзнавах, че понякога, когато децата крещят толкова силно, че съседите са готови да се обадят на Закрила на детето, може да е само защото не си им приготвил точно онези спагети, които са искали за вечеря.

 

Не осъзнавах, че упражненията за дълбоко дишане, на които учат майките в курсовете по бременност, придобиват далеч по-голяма стойност, когато бебето отдавна вече е на бял свят.

 

Не можех и да предположа колко ще ми олекне да науча, че децата на другите хора имат същите проблеми и се държат по същия начин като моите. (Още по-успокоително е откритието, че и другите родители имат своите тежки моменти, в които се улавят, че не харесват собственото си дете, чудят се дали всичко това си струва и се отдават на други немислими за изричане разсъждения.)

 

В крайна сметка става ясно, че отглеждането на дете не е работа за безволеви хора. Жена ми казва, че това е тест за способността ни да се справяме с безпорядъка и непредсказуемостта – тест, за който няма как да се подготвиш и резултатите, на който не винаги са окуражаващи. Забравете сравнения като „ядрена физика” и „мозъчна хирургия” – когато искаме да отбележим, че нещо е наистина трудно, трябва да казваме „Ей, това не е като да си родител!…”.

 

Като следствие от това, че ни е трудно като родители и с цел да облекчим задачата си, може да се изкушим и да съсредоточим усилията си върху това как да се справим с отказа на децата да се подчинят на исканията ни и да ги накараме да направят това, което им казваме. Ако не внимаваме, това може да се превърне в основната ни цел. Може да се окажем част от онези хора покрай нас, които ценят високо послушанието в децата, както и моментното подчинение, повече от всичко друго.

 

Преди няколко години пътувах за лекция със самолет. Точно се приземихме и се самолетът се насочи към гейта си. Веднага щом се чу сигналът, който ни позволяваше да станем и да си вземем ръчния багаж, един от пътниците до мен се наведе към предния ред да поздрави родителите на малко момченце, които седяха там. „Той беше толкова добър по време на полета!”, възкликна човекът.

 

Замислете се за момент за ключовата дума в това изречение. „Добър” е определение, което често е заредено с морална стойност. Може да се използва като синоним на „етичен” или „почетен” или „състрадателен”. Е, когато става дума за деца, думата най-често значи просто „тих” или може би – „не ми е като таралеж в гащите”. Дочувайки този коментар в самолета, нещо ми просветна. Осъзнах, че това е което много хора в нашето общество искат най-вече от децата: не да са грижовни или креативни или любопитни, а просто да се държат добре. „Добро” дете – от бебе до юноша – е дете, което не създава много грижи на нас големите.

 

За периода на последните няколко поколения стратегията за постигане на този резултат се е попроменила. Докато децата някога са били подлагани на грубо телесно наказание, сега са наказвани вероятно с тайм-аут или им се дава награда, когато се подчинят. Но не трябва да бъркаме новите средства с нов краен резултат. Крайната цел продължава да е контрол, дори и да си го подсигуряваме с по-модерни методи. Не правим това, защото не ни е грижа за децата ни. Това се дължи повече на заетостта ни с безброй прозаични задължения в семейния живот, като да вкараме и да изкараме детето от леглото, от банята, от колата, което не ни оставя време да спрем за секунда и да погледнем отстрани какво правим.

 

Един от проблемите, който може да възникне при опита ни да накараме децата да правят това, което искаме е, че това може да се окаже в разрез с други, по-амбициозни планове, които имаме за тях.

 

Този следобед основната ви грижа може да е детето ви да спре да вдига врява в супермаркета и да приеме факта, че няма да купите голяма, цветна кутия с бонбони, замаскирани като зърнена закуска. Но си струва да се замислите по-надълбоко. В уъркшопите, които организирам за родители, обичам да започвам със следното: „ Какви са дългосрочните ви цели за вашите деца? Коя дума или фраза идва в съзнанието ви, за да опише в какви хора искате да се превърнат, когато пораснат?”.

 

Замислете се за момент как вие бихте отговорили на този въпрос. Когато помоля групите родители да споделят най-важните дългосрочни цели, които имат за децата си, получавам забележително сходни отговори из цялата страна. Списъкът, направен от една от групите, беше типичен – родителите казаха, че искат децата им да са щастливи, уравновесени, независими, удовлетворени, продуктивни, самоуверени, отговорни, дейни, добри, тактични, обичащи, любознателни и уверени.

 

Интересното при тази колекция от прилагателни – и това, заради което преди всичко е добре да се замислим върху въпроса по-горе, е че ни карат да се запитаме дали това, което правим е в посоката на това, което искаме да получим. Дали това, което правя всеки ден ще помогне на децата ми да се превърнат в индивидите, които аз искам те да бъдат? Дали нещата, които казах преди малко в супермаркета допринасят поне малко за това детето ми да се превърне в щастлива и уравновесена личност, независима, удовлетворена и така нататък – или дали е възможно (преглът) начинът, по който обикновено действам в тези ситуации да прави желаният резултат по-малко вероятен? Ако е така, тогава какво би трябвало да направя вместо това?

 

Ако ви е прекалено страшно да си представите как ще се промени детето ви след години, помислете поне за това, което наистина е от значение днес. Представете си, че сте с детето си на рожден ден или го чакате след училище. Зад ъгъла има други двама родители, които не знаят, че вие сте там. Дочувате разговора им относно…вашето дете! От всичко, което биха казали те, кое би ви доставило най-голямо удоволствие? Отново– отделете си минутка, за да помислите за дума или изречение, които би ви станало особено приятно да чуете. Предполагам, а и се надявам, че това не би било: „Леле, това дете прави всичко, което му се каже без да каже и гък.” Ето защо съдбоносният въпрос е дали понякога не се държим сякаш именно това е, което ни интересува най-много.

Преди почти 25 години социалният психолог Елизабет Кейгън представя цяла купчина от книги за съвременните родители и заключва, че те отразяват най-вече „общото приемане на привилегията на родителите” с малко „сериозно осмисляне на нуждите на децата, техните чувства и развитие”. Тя добавя, че в повечето от тези книги желанията на родителите „автоматично се приемат за основателни” и единственият въпрос отворен за обсъждане е как точно децата могат да бъдат накарани да правят това, което им се казва.

 

Тъжно е, но нещата не са се променили много оттогава. В Щатите излизат повече от сто книги за родителството на година, заедно с безброй статии в специализирани списания за родители и повечето са пълни със съвети как да накараме децата да отговорят на очакванията ни, как да ги накараме да се държат добре, как да ги обучаваме сякаш са домашни любимци. Много подобни наръчници разпалено говорят и за необходимостта да се опълчим срещу децата си и да упражним силата си, като в някои случаи видимо избягват да пишат за каквито и да било притеснения, които бихме могли да имаме, ако действаме по този начин. Тази гледна точка намира отражение и в заглавията на дори наскоро публикувани книги: „Не се страхувайте да дисциплинирате”, „Отговорността е на родителите”, „Родителите контролират”, „Поемете властта”, „Върнете си контрола”, „Да дисциплинирате детето в предучилищна възраст и да се чувствате добре”, „Защото съм ти майка – ето защо”, „Да съставим закон”, „Родителство без вина”, „Отговорът е Не” и така нататък и така нататък.

 

Някои от тези книги защитават остарели ценности и методи („Само да се върне баща ти, яко ще ти зачерви най-деликатните части”), докато други използват по-модерни методи („Браво! Пишка в гърненцето, слънце! Сега може да си получиш наградата!”). Но нито един от двата подхода не ни кара да се чувстваме сигурни, че това, което искаме от децата е логично или че е за тяхно добро.

 

Освен това, както може би и вие сте забелязали, съветите, които тези книги предлагат се оказват, да кажем – не особено полезни, въпреки че понякога са последвани от комично нереалистични диалози между родители и деца, които имат за цел да покажат колко добре работят тези предложения. Объркващо е да четете техники, които се оказват неефективни, но още по-опасно е, че авторите на книгите никога не си задават въпроса: „Какво имаме предвид под ефективен?”. Когато не успеем да определим нашите истински цели, ясно е, че оставаме с едни методи на възпитание, които имат за цел единствено да накарат децата да правят това, което им казваме. Това означава, че ние се съсредоточаваме само върху това, което е най-удобно за нас, а не върху това, от което те се нуждаят.

 

Друго нещо за наръчниците за родители: повечето от тях предлагат съвети, базирани единствено на това какво мисли авторът по въпроса, което е последвано от внимателно подбрани анекдоти в подкрепа на неговата или нейната гледна точка. Рядко присъства информация за проучванията на тези методи. Оказва се, че може да изкристализирате собствен подход, като изчетете едно след друго заглавията за родителството в местната книжарница, без дори да разберете за огромното количество научни изследвания на различните подходи към него.

 

Давам си сметка, че някои читатели са скептични към твърдения като „изследвания сочат”, че това и това е така, и ги разбирам. Най-малкото хората, които подхвърлят често тази фраза, не ти казват за какви проучвания говорят, а още по-малко за това как са проведени или поне колко значими са откритията им. И тук отново се появява досадният въпрос: ако някой учен твърди, че да постъпиш по Х начин с твоето дете е по-ефективно, отколкото да постъпиш по Y начин с него – „Какво точно има предвид под ефективно? Дали означава, че децата ще се чувстват по-добре от психологична гледна точка, като резултат от Х? Ще се интересуват ли повече от въздействието на техните постъпки върху околните? Или Х по-скоро ще доведе до сляпо подчинение?”.

 

Някои специалисти, както и някои родители, изглежда се вълнуват само от последния въпрос. Те определят като ефективна стратегия всичко, което успява да накара децата да следват инструкции. С други думи, фокусът е ограничен върху това как да накараме децата да се държат добре, независимо как се чувстват спрямо искането на родителя или съответно как да уважават човека, който е успял да ги накара да направят нещо. Това е доста съмнителен начин за оценяване стойността на родителското вмешателство. Доказателствата сочат, че дори техники за дисциплиниране, които изглежда, че „работят”, често се оказват значително по-малко успешни, когато се оценят по по-смислен критерий. Детето често се придържа към дадено поведение на повърхността и точно затова това не продължава дълго.

 

Но това не е краят на историята. Проблемът не е само, че изпускаме много, като оценяваме стратегиите, които прилагаме единствено по отношение на успешното подчиняване на детето. Проблемът е, че подчинението само по себе си не винаги е желано. Има такова нещо като да си прекалено добре възпитан. Едно проучване например проследило развитието на деца от Уошингтън Ди Си до навършването им на 5 години и открило, че „честата отстъпчивост понякога се свързва с неприспособеност”. Обратното – „определена степен съпротивление срещу родителския авторитет” може да е „положителен знак”. Други двама психолози, които пишат за Журнал за патогенна детска психология, описват тревожен феномен, наречен „натрапчива отстъпчивост”, при която страхът на децата от техните родители ги кара да изпълняват всичко, което им се каже – веднага и без да мислят. Много терапевти също говорят за емоционалните последствия от прекомерната нужда да удовлетворяваш и да се подчиняваш на родителите. Те посочват, че изключително добре възпитани деца правят това, което родителите им искат и стават каквито родителите им искат, но често с цената на това да изгубят представа за това кои са всъщност.

 

Може да се каже, че дисциплинирането не винаги помага на децата да се научат на самодисциплина. Въпреки че тази втора цел не е всичко, то тя е обречена на провал. Не е задължително по-добре децата да възприемат нашите желания и ценности, така че да правят каквото на нас ни се иска дори, когато не сме наоколо. Този опит да възпитаме подобно възприемане – или както го наричаме самодисциплина – може да се превърне в опит да контролираме поведението на децата си като с дистанционно управление. Това е просто една по-мощна версия на подчинението. В крайна сметка има огромна разлика между това едно дете да постъпи по даден начин, защото вярва, че е правилно или да го направи по принуда. Да се погрижим децата ни да възприемат нашите ценности не е като да им помогнем да развият техни собствени. И това е изключително в разрез с целта ни да отгледаме деца, които да се превърнат в самостоятелно мислещи индивиди.

 

Убеден съм, че повечето от нас искат децата им да мислят самостоятелно, да бъдат пробивни и да имат смелостта да отстояват моралните си вярвания…когато са с приятелите си. Надяваме се, че те ще се изправят срещу побойниците и ще устоят на влиянието на приятелите си, особено когато става дума за секс и наркотици. Но ако е важно за нас децата ни да не станат „жертва на чужди идеи”, трябва да ги научим да мислят „самостоятелно относно всички идеи, включително тези на възрастните”. Или да го кажем по друг начин – ако поставяме на първо място вкъщи подчинението, може да възпитаме деца, които правят всичко, което им се каже и от хора извън дома. Писателката Барбара Колоросо отбелязва, че често е чувала родители на тийнейджъри да се оплакват: „Той беше толкова добро дете, толкова добре възпитано, с толкова добри обноски, толкова добре облечено. Вижте го сега!”. На това тя отвръща със следното:

 

„От малък той се е обличал по начина, по който сте му казвали да се облича; правел е това, което сте му казвали да прави; казвал е нещата, които сте му казвали да каже. Той е слушал някой друг, който му е казвал какво да прави… Той не се е променил. Той все още слуша някой друг, който му казва какво да прави. Проблемът е, че това вече не сте вие, а неговото обкръжение.

Колкото повече разсъждаваме върху дългосрочните цели за децата ни, толкова по-сложно става положението. Всяка цел може да започне да изглежда нежелателна, ако я разглеждаме самостоятелно: няколко са качествата, които са толкова важни, че бихме пожелали да жертваме всичко останало за тяхното постигане. Може би е по-мъдро да помогнем на децата да постигнат баланс между двойките противоположни качества и да се превърнат в разчитащи на себе си, но също и грижовни индивиди или уверени, но все още отворени да приемат своите граници. По същия начин някои родители може да настояват, че това, което има най-голямо значение за тях е да помогнат на децата си да си поставят собствени цели и да ги постигат. Ако това ни се струва най-логичния начин, по който да постъпим, то трябва да сме подготвени за възможността те да правят собствен избор и да приемат ценности, различни от нашите.

 

Разсъжденията ни върху дългосрочните цели може да ни отведат в много посоки, но идеята, на която искам да наблегна е, че независимо в каква посока мислим за тези цели, трябва да се замислим добре. Те трябва да бъдат нашето мерило, дори и само, за да ни помогнат да не потънем в подвижните пясъци на ежедневието с постоянното изкушение да постъпим по какъвто и да е начин само и само да получим подчинение. Като родител на две деца съм напълно наясно с чувството на безсилие и предизвикателствата, които идват с тази задача. Има моменти, когато стратегиите ми се сриват, когато търпението ми се изчерпва, когато просто искам децата ми да направят това, което им казвам. Трудно е да мислиш за голямата цел, когато едно от децата ти пищи в ресторанта. Заради това е трудно понякога да запомним какви искаме ние да бъдем в средата на един натоварен ден или когато усещаме импулс да постъпим по не чак толкова благороден начин. Трудно е, но все пак си заслужава.

 

Някои хора рационализират това, което правят, като отхвърлят по-смислените цели, защото ги намират за„идеалистични” – цели като това да се опиташ да бъдеш, или да отгледаш дете, което да бъде, добър човек. Но това означава просто да имаме идеали, без които иначе не струваме. Това не означава задължително да сме „непрактични”. Освен всичко, има прагматични, както и морални причини, да се съсредоточим върху дългосрочните цели вместо върху подчинението на момента, да вземем предвид нуждите на децата ни, вместо нашите искания, да видим детето в неговата цялост, а не само държанието му.

 

В тази книга ще говоря за това защо е логично да сменим обичайните стратегии, с които въздействаме на децата, с други, при които работим с тях. Истина е, че много хора – както възрастни , така и деца – са подложени на първия тип методи. Но едва ли бихме казали: „Ами, такъв е животът”, когато чуем за някой, който използва например наказания и награди, за да накара други хора да бъдат еднакви. Същественият въпрос е какви искаме да станат децата ни – и това включва да си отговорим на въпроса дали искаме те да са от типа хора, които приемат нещата такива каквито са или от типа, който се опитва да промени нещата към по-добро.

 

Това е разбиране, което ще преобърне нещата – буквално. То преобръща конвенционалното виждане, на което ни учат за отглеждането на децата и подлага на предизвикателство късогледите ни опити да накараме децата да изпълняват това, на което ги подлагаме. Някои от нас може да поставят под въпрос много от това, което правим – и може би дори и какво ни е било причинявано на нас, когато ние сме били малки.

 

Темата на тази книга не е просто дисциплината – тя предлага по-широк поглед върху начина, по който се  държим с децата си, както и какво мислим за него и как ни кара да се чувстваме. Целта на книгата е да ви помогне да се докоснете отново до собствените си инстинкти, които ви водят най-добре и да ви напомни пак онова, което наистина има значение след като пижамата е облечена, след като домашните са написани, а споровете между братя и сестри са потушени. Тя ще ви накара да преоцените наново основните си разбирания относно отношенията родител-дете.

 

Преди всичко книгата предлага практическа алтернатива на тактиките, които понякога се изкушаваме да използваме, за да накараме децата ни да се държат добре или за да ги тласнем към успеха. Вярвам, че тази алтернатива има съвсем реални шансове да помогне на децата ни да израснат добри хора – добри – в пълния смисъл на тази дума.

 

 

 

 

Откъс от „Безусловно родителство: преминаване от Награди и Наказания към Любов и Аргументация” на Алфи Кон. Copyright 2005 от Алфи Кон. Преведено от Петя Драганова-Цветкова и публикувано с разрешението на автора. За повече информация посетете www.unconditionalparenting.com