Болен здрав носи – българска народна приказка
Вървяла си лиса по пътя. Изведнъж – що да види – един дядо кара пълна шейна с риба. Дояло й се на Лиса рибка. Изтичала тя напред, проснала се насред пътя като умряла. Отишъл до нея дядото, а тя не се и помръдва. Побутнал я с камшика – не шава! “Ще стане хубава яка за шубата на бабата!”-помислил си той.
Взел лисицата, метнал я на шейната и седнал отпред.
Лисицата това и чакала. Озърнала се и почнала тихичко да хвърля рибата от шейната. Рибка по рибка – всичката риба изхвърлила и избягала. След това лисицата събрала рибата от пътя, прибрала се в къщи и седнала да яде.
Дошъл вълкът, потропъл на вратата, влязъл.
– Дай ми малко рибка, Лисо!-примолил се той.
Лисицата откъснала една рибя глава и му я хвърлила.
– Ох, че вкусно, Лисо! Дай ми още!
– Я го виж какъв е готован! Налови си сам и яж!
– Но аз не мога!
– Я го гледай! Аз как си налових! Иди на реката, мушни си опашката в дупката, стой и си повтаряй: “Ловете се, рибки едри, ловете се рибки дребни!” И рибата ще се натрупа по опашката ти.
Хукнал вълкът към реката, мушнал опашката си в дупката и занареждал:
– Ловете се, рибки едри, ловете се рибки дребни!
Дотичала и лисицата, почнала да обикаля около вълка и да нарежда:
– Мръзни, мръзни, опашко! Мръзни, мръзни, опашко!
– Какво говориш, Лисо?
– Помагам ти, Вълчо, гоня рибата към опашката ти!
А студът ставал все по-силен и по-силен. Замръзнала здраво вълчата опашка. Тогава лисицата извикала:
– Ха сега, тегли, Вълчо!
Дръпнал вълкът опашката си, но не могъл да я изтегли. “Брей, колко много риба се е наловила, не мога да я изтегля!”- мислел си той.
Цяла нощ прекарал вълкът на реката, зъзнал, мръзнал, дърпал, теглил, но не могъл да си изтегли опашката.
На разсъмване дошли жени от селото да си напълнят вода. Видели вълка и се спуснали да го бият с кобилици, с ведра – кой с каквото му попадне. Дърпал се вълкът насам-натам, докато откъснал опашката си и хукнал да бяга.
А през това време лисицата изяла всичката риба и поискала да си хапне още нещичко. Вмъкнала се тя в една къща, където стопанката месела хляб. Хапнала си хлебец, после завряла глава в нощвите. Полепило се тесто по очите и ушите й. Докато я усети стопанката, тя се измъкнала от къщата и – право към гората. Тича тя, а насреща й – вълкът.
– Ех, Вълчо, Вълчо! – завайкала се лисицата. – На тебе само опашката ти са отскубнали, а на мене главата ми счупиха. Виж, мозъкът ми изтече! Едва се мъкна!
– Я се качи на гърба ми, Лисо! Ще те заведа, накъдето си тръгнала!
Метнала се лисицата върху вълка. Тръгнали, а тя тихичко занареждала:
– Болен здрав носи! Болен здрав носи!
– Какво говориш, Лисо? – попитал вълкът.
– Бая си, Кумчо Вълчо, та да ми мине главата!
Стигнали до дупката на Лиса, тя скочила, мушнала се вътре, залостила бързо вратата и започнала да се присмива на вълка:
– Ха-ха-ха! Болен здрав носи! Кумчо Вълчо, Кумчо Вълчо, нямаш ни ум, ни разум!
25,880 преглеждания
