Да обичаме нашето ужасно-прекрасно дете

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Времето, в което бебето ни се превръща в малко дете, може да бъде абсолютно влудяващо за нас, като родители. Но ще се радваме да знаем как може да намалим бунтовническите му наклонности, като му даваме достатъчно свобода, за да се развива.

До къде обаче е добре да се стигнат в изследването си? Сами да определят собственото си темпо на развитие? Да усещат, че контролират собствения си свят? Да разберат, че са компетентни и могат да взимат решения? Можем ли ние да разберем желанието им са независимост, пуснем малко юздите, да дадем част от контрола, така че да му оставим възможност да владее поне част от неговия свят?


Нашето дете расте и се превръща в самостоятелен човек. Предизвикателството, с което трябва да се справим като родители, е да го научим да изгражда здрави връзки с околните и същевременно да съумеем да запазим здравия си разум. Най-добрата стратегия е да имаме добра и силна връзка с детето си и да успеем да отговорим на растящата им нужда от независимост. Как може да стане това? 


Да култивираме усещането за съпричастност в детето. Малкият човек започва да развива чувството си на емпатия и съчувствие и следователно, способността да играе добре с другите, когато то самото се чувства разбрано. 


Не трябва да караме детето задължително да споделя нещата и играчките си. Вместо това трябва да го окуражаваме да се учи да се редува с другите и да изчаква реда си. В тази връзка, когато ще ви идват на гости други деца, просто му предложете да прибере любимите си играчки, ако не иска в момента да ги сподели. Когато играта потръгне, то само ще ги извади.


Важно е да отделяме достатъчно време, за нуждата на детето си да изследва света около себе си. Една от най-честите причини, поради които децата ни се тръшкат, а и ние самите избухваме, е когато ги караме да бързат или да оставят това, което правят в момента. 


Като използваме подходящи за възрастта дисциплинарни прийоми: разсейване, поставяне на разумни граници, пренасочване на вниманието. Не трябва да показваме на детето, че плясвайки го, постигаме желания резултат. Ако викаме по него, например, то ще се научи, че крясъците са начинът за постигане на целите. 


Когато детето ни е на възраст за отказване на памперса, нека го оставим то да ни води. Всички рано или късно сваляме пелените. Битките, които водим с организма и физиологията на детето, са битки, които никога няма да спечелим. Ако детето ни не показва никакъв интерес към гърнето, може да опитаме друг начин, като го събираме с деца, които го ползват, например. Така ще го стимулираме да иска да им подражава.


Да заобикаляме борбите за власт. Ние не трябва да доказваме всеки път, че сме прави. Детето ни иска да се утвърди като отделен, истински човек, с някаква реална власт. Това е важно за него в този момент. Затова, когато от това, което то иска не зависи здравето или безопасността му, трябва да правим компромиси и да го оставим да вземе решение.


Работа на детето е да се нахрани. Нашата, е да осигурим хубава и здравословна храна и да му я предложим. Не трябва да бъдем обсебени от това колко точно изяждат, защото те не се оставят да гладуват. Много малки деца са твърде заети през деня и ядат повече на вечеря или преди лягане. Ако забележите, че това е така, давайте му нещо леко за хапване преди сън. 


Да забравим за стимулиране на мозъка на детето, чрез повтаряне на азбуката, например. Интелектуалното развитие на малкия човек е свързано с това да му се дава възможност да говори и да бъде изслушван, да може спокойно да наблюдава и изследва света около себе си и да бъде приеман заедно с всичките си емоции. Защото способността да владеем и управляваме емоциите си, полага основите на интелектуалното развитие на човек. И ако за нас е важно да развиваме в детето любовта му към книгите, не е нужно да го учим на азбуката от рано. По-добре е да му отделяме време, за да му четем приказки и разказваме истории.


Добре е да предотвратяваме пищенето и безпричинното хленчене. Те са признак на безсилие и няма да е добре да се превърнат в навик. Ако все пак не можем да ги избегнем, е важно да не се поддаваме и да поощрявам това поведение. Ако детето дори веднъж получи това, което иска с мрънкане, после трудно ще успеем да го отучим.


Важно за децата е да имат режим. Те отчасти развиват самодисциплината си, когато ежедневието им е безопасно, предвидимо, структурирано по един и същи начин, в което да знаят какво да очакват. Когато нарушим този познат им график и пропуснем посещението при баба и дядо или направим някакво изключение просто за наше удобство, може да очакваме да са раздразнителни, да мрънкат и вечерта да заспят трудно.


Да помогнем на детето си да се чувства по-силно, като я изслушваме внимателно, да го оставим да взима самостоятелни решения и да им даваме възможност да покажат уменията и компетенцията си, като си възлагаме прости домакински задачи, например.


Да намалим максимално или дори да премахнем някои визуални електронни медии. Детските филмчета създават наблюдател, а не действащ човек, те скъсяват времето, в което детето се учи да бъде концентрирано върху други неща и може да започне едно нездравословно пристрастяване към телевизията или компютъра. И така, когато децата пораснат малко, те просто ще си пуснат някой филм, вместо да прочетат една книга. Да не говорим, че от един момент насетне, ние няма да можем да контролираме предаванията, които гледат. И понеже е трудно да спрем изцяло гледането на телевизия, нека да не е повече от един час на ден и да са филмчета или образователни предавания, съобразени с възрастта му.


Да бъдем далновидни и да предотвратяваме нервните избухвания. Повечето от тях са предизвикани от умора, глад или недоспиване – все неща, които ние може да предвидим, мислейки в перспектива. Тук отново се присещаме за режима, който е необходим на едно дете. Когато спазваме определените часове на хранене и почивка, елиминираме някои от главните дразнители. Трябва да се научим да казваме „не” на самите себе си и да не хукваме да вършим някаква работа с гладно или уморено дете.


Да се справяме с раздразненията, навреме и да не им позволяваме да ескалират. Ако детето ни избухне в гневен пристъп, трябва да положим всички усилия да останем спокойни. То трябва да знае, че ние сме там и го обичаме, дори в този момент да не ни позволи да го докоснем. Не е нужно веднага да започнем да обсъждаме и да разсъждаваме върху ситуацията. Нека се сетим как се чувстваме самите ние, когато сме ядосани, гневни или тъжни. За детето е важно да види и да усети, че ние се контролираме и веднага щом то е готово, ще сме в състояние да му дадем подкрепата, от която се нуждае. След като пристъпа премине и нещата се успокоят, не трябва да забравим да потърсим причината, която е подтикнала избухването, за да можем следващият път да я предвидим.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Posted in: Полезно

3,526 преглеждания

Comments are closed.