“Ру” на Ким Тхуи – книгата ви за този уикенд

Ким Тхуи е квебекска писателка от виетнамски произход, която пише на френски. Родена е през 1968 г. в Сайгон, откъдето емигрира заедно с родителите си, за да се установи окончателно в Квебек. Завършила е право в Монреал, работила е като шивачка, преводачка и адвокат, преди да се отдаде изцяло на писане.

Тя е дъщеря на онези „корабни хора”, които напускат ада на родния си Виетнам, за да се приютят в страна, която би пожелала да ги приеме, в случая Квебек. Потокът на живота я води от прекрасната къща в Сайгон, откъдето заможното и́ семейство е прогонено от настанилите се северновиетнамци, през вонящия малайзийски бежански лагер до гостоприемното убежище в северноамериканската страна. Потокът на мисълта и́ се излива в кратки глави, като началото на всяка подхваща края на предишната. Хората, които среща по пътя си, ситуациите, в които из- пада, и трагични, и смешни, и нелепи, и разтърсващи, семейството и́ с многобройните лели и чичовци, кой от кой по-колоритен, мъжете в живота и́, синовете и́, единият от които е аутист, огромната майчина любов, обичта към родната страна, където са и́ пели люлчини песни, благодарността към приелата я страна, която „престава да е географско място и се превръща в люлчина песен” – всичко това е описано с топлина, усет за детайла и фино чувство за хумор, за да се роди един текст, изпълнен с драма и поезия.

Още първата и́ книга „Ру” е удостоена с 5 награди: 2 квебекски – Голямата литературна награда „Аршамбо” и Наградата на генерал-губернатора на Квебек; 2 френски – Наградата на публиката на Салона на книгата и Голямата награда на радио RTL и на списание „Лир”; и 1 италианска – Международната награда „Мондело”.

На френски „ru” означава „поток“; на виетнамски „ru” означава „люлчина песен“.

Издателство Колибри, цена: 12.00 лв

Прочетете откъс от книгата:

Ким Тхуи „Ру“

Казвам се Нгиен Ан Тụн, а майка ми е Нгиен Ан Тин. Точката под „и“-то е единственото, което ме отличава, откроява, отделя от нея. Името ми е просто вариант на нейното, включително и по смисъл. На виетнамски нейното означава „мирно обкръжение“, а моето – „мирна вътрешност“. Давайки ми го, тя обявила намерението си да ме превърне в своя следа, в продължение на своята история.
Голямата История, тази на Виетнам, осуети плановете на майка ми. Преди трийсет години, докато прекосявахме Сиамския залив, тя хвърли ударенията и точките в морето. Лиши имената ни от смисъла им и ги сведе до причудливи чуждестранни звуци във френския език. И най-вече, когато станах на десет години, прекрати ролята ми на естествено продължение на майка ми.

Благодарение на  изгнанието децата ми никога не са били мое продължение, нито продължение на историята ми. Те се казват Паскал и Анри и не приличат на мен. Косите им са светли, кожата бяла, а миглите гъсти. Не изпитах естественото майчинско чувство, което очаквах да ме завладее, докато ги кърмех посред нощ, в три часа. Майчинският ми инстинкт се прояви много по-късно, по време на белите нощи, в кръговрата от мръсни пелени, безпричинни усмивки, внезапни изблици на радост. Едва тогава разбрах обичта на майката, седнала срещу мен в трюма на кораба, гушнала бебето си, чиято крастава глава бе покрита с вонящи струпеи. Тази картина стоя пред очите ми с дни, а може би и с нощи. В трюма, където една малка крушка, увиснала на закачена за ръждив пирон връв, пръскаше слаба светлина, денят не се различаваше от нощта. Постоянното осветление ни предпазваше от безкрая на морето и небето около нас. Пътуващите на палубата ни уведомяваха, че морската синева се е сляла с небесната. Така че ние не знаехме дали се издигаме към небето, или потъваме в морските дълбини. В лоното на кораба раят и адът се бяха вкопчили един в друг. Раят 
обещаваше ново начало, ново бъдеще, нова история. Адът пък излагаше на показ страховете ни: страха от пирати, от гладна смърт, страха да не се отровим с бисквитите, напоени с машинно масло, страха, че водата няма да ни стигне, че няма да можем да се съвземем, че ще трябва да уринираме в червеното гърне, предаващо се от ръка на ръка, че краставата глава на детето е заразна, че никога повече не ще стъпим на твърда земя, нито ще видим лицата на родителите ни, седнали някъде в полумрака сред тази многолюдна тълпа.

Преди да вдигнем  котва посред нощ край бреговете на Рах Джия, повечето пътници се бяха страхували единствено от комунистите, заради които и бягаха. Но още щом корабът ни бе заобиколен, обгърнат от еднообразната безбрежна синева, страхът се превърна в многолико чудовище, което подкосяваше краката ни и ни пречеше да усетим вцепенението на неподвижните си мускули. Бяхме сковани в страх, от страх. Дори не затваряхме очи, когато детето с краставата глава ни опикаваше. Не запушвахме нос пред повръщнята на съседите. Стояхме схванати, приклещени от раменете на едни, от краката на други, от страха на всеки един. Бяхме парализирани.
Историята за момиченцето, което залитнало, докато вървяло по ръба на палубата, и паднало в морето, нахлу в миризливата утроба на кораба като упойващ или еуфоризиращ газ, превръщайки единствената крушка в полярна звезда, а напоените с машинно масло бисквити – в маслени курабийки. Полепнал по гърлото и езика, загнезден в главите, вкусът им ни успиваше в ритъма на приспивната песен на моята съседка.

Баща ми носеше  със себе си цианкалий, за да ни приспи завинаги, подобно на Спящата красавица, ако семейството ни се озове в плен на комунисти или пирати. Много пъти ми се е искало да го попитам защо бе решил да ни отнеме възможността да оживеем, без да ни даде право на избор.
Престанах да си задавам този въпрос, когато станах майка, когато прочутият сайгонски хирург господин Вин ми разказа как е натоварил петте си деца, от дванайсетгодишния си син до петгодишната си дъщеря, едно след друго, сам-сами, в пет различни кораба, по различно време, за да ги изпрати по широкия свят, далече от преследванията на комунистическите власти. Бил сигурен, че ще умре в затвора, тъй като го обвинявали, че е убивал комунистически другари под претекст, че ги оперира, макар последните никога да не били стъпвали в болницата му. Надявал се да спаси поне едно или две от децата си, пускайки ги в морето. Запознах се с него на стъпалата на църква, където зиме чистеше снега, а лете премиташе от благодарност към свещеника, който отгледал едно 
след друго петте му деца, докато не пораснали, докато господин Вин не излязъл от затвора.

Не извиках, нито се разплаках, когато ми съобщиха, че синът ми Анри е затворен в свой собствен свят, когато ми потвърдиха, че е от децата, които не чуват и не говорят, 
макар да не са нито глухи, нито неми. Децата, които трябва да обичаме от разстояние, без да ги докосваме, нито целуваме, без да им се усмихваме, защото мирисът на кожата ни, силата на гласа ни, гъстотата на косата ни, шумът на сърцето ни могат да наранят сетивата им. Анри вероятно никога няма да ми каже „мамо“, въпреки че може да произнася думата „манго“ с цялата чувственост на носовото й звучене. Никога няма да разбере защо се разплаках, когато ми се усмихна за първи път. Няма да узнае, че благодарение на него всяка искрица радост е благословена, че никога не ще се откажа от борбата с аутизма, макар да знам, че е непобедим.
Отсега съм обречена на поражение, оголена и безполезна.

Първите преспи сняг, които видях от самолета, докато кацахме на летище „Мирабел“, също ме накараха да се почувствам оголена, да не кажа гола. Бях гола напук на оранжевия пуловер с къси ръкави, купен в бежанския лагер в Малайзия, преди да тръгнем за Канада, както и на кафявата ми вълнена жилетка, едро изплетена от виетнамски плетачки. Много от пътниците се залепиха за прозорчетата като мен, изумени, зяпнали. След дългия ни престой в помещения без светлина, подобен бял, девствен пейзаж можеше само да ни смае, заслепи, опияни.
Бях зашеметена от чуждестранните звуци, които ни обгръщаха, от импозантната скулптура от сладолед, която бдеше над отрупаната с ордьоври, хапки и сандвичи маса. Макар да знаех, че Канада е невероятна, изпълнена с наслади страна, не познавах нито един от пъстроцветните деликатеси. Подобно на Анри, не чувах, не говорех, без да съм 
нито глуха, нито няма. Бях изгубила всякакъв ориентир, заедно със способността да мечтая, да се пренасям в бъдещето, да изживявам настоящето в настоящия момент.

Първата ми канадска учителка ни преведе, нас, седемте най-малки виетнамчета от групата, по моста, който водеше към настоящето. Тя бдеше над присаждането ни, грижовна като майка на новородено седмаче. Бавното, успокояващо поклащане на закръглените й бедра и на пълното й, изхвръкнало дупе ни хипнотизираше. Тя вървеше начело, съща майка, която води патенцата си, и ни подканяше да я следваме към пристана, където отново щяхме да станем деца, просто деца, обградени от цветове, рисунки и безгрижие. Ще й бъда вечно признателна за това, че породи първото ми желание на емигрант – да мога да въртя дупето си като нея. Никой от групата не притежаваше такива пищни форми с такива щедри извивки. Всички до един бяхме кокалести, ръбести, твърди. Когато се наведе над мен, сложи ръце върху моите и изрече: „Казвам се Мари-Франс, а ти?“, аз повторих думите й, без да се замисля, без да почувствам нужда да ги разбера, залюляна в обятията на един лек, свеж и ароматен облак. Смисълът им ми беше непонятен, чувах само мелодията на гласа й, но това ми беше достатъчно. Напълно достатъчно.