Истински истории: Съвземах се цяла година след Цезарово сечение

Казвам се Лорън и бях на 28 години, когато забременях. Имах спокойна бременност, без каквито и да било усложнения. Посещенията ми при лекаря бяха приятни и кратки, а единственото ми оплакване беше от киселини в стомаха. Естествено, бях наивна и очаквах, че и раждането ще е също толкова спокойно. И макар и да бях подготвена да родя по естествен начин, останах изумена, когато след 21 часови родилни мъки бях откарана в спешното отделение за Цезарово сечение. Това бяха най-страшните минути в живота ми.

Не е нужно да казвам колко съм благодарна, че всичко приключи благополучно и момченцето ми се роди напълно здраво. Но не бях подготвена за океана от сложни емоции, който последва. Иска ми се да можех да кажа, че не ме интересува как синът ми се е появил на бял свят, а че най-важното е, че го има. Всъщност точно това и казвах пред други хора, но не вярвах в думите си.

В дните след раждането, непрекъснато обмислях как се беше случило всичко. Чудех се дали имаше начин нещата да се случат различно? Постоянно превъртах лентата на събитията напред-назад в главата си. Ами ако бях оставила лекарите да предизвикат раждането, когато разбрах, че съм преносила, вместо просто да извадят бебето с операция? Щях ли да имам „нормално“ раждане в такъв случай? Ами ако им бях казала „не“, когато ме сложиха на питоцин*? Той ли е виновен? Ами ако не бях раждала с Цезарово сечение? Дали щеше да се случи нещо страшно?

Разбира се, никой от сценариите, които развивах в главата си нямаше никакво значение. Нещата се случиха такива, каквито бяха и нищо не можеше да промени объркващите емоции, които носех в себе си в първата година от майчинството си.

Предполагам, че част от всичко беше „нормалната“ хормонална въртележка, която много жени изпитват след раждането, но освен „радост, чувствах и тъга, гняв и мъка, които продължиха много по-дълго от двуседмичната следродилна депресия. Чувствах се сякаш докато се наслаждавах на блаженството да приветствам момченцето си на бял свят, тъгувах и за пропуснатото „нормално“ раждане. Плачех за това, че раждането беше травматично и плашещо, вместо вълнуващо и красиво, както смятах, че е редно. Постоянно си припомнях дните и нощите, които доведоха до Цезаровото сечение в главата си се опитвах да разбера кога обстоятелствата можеха да се стекат различно. След това се чувствах тъжна да си го мисля, тъй като държах истински здраво бебе в ръцете си.

Кръговрата продължаваше и продължаваше. Рационалните мисли винаги биваха последвани от тъга, че не получих специалния момент на раждане, който си бях представяла през цялата си бременност. Вместо това бях оставена на операционната маса и никой не ми отговаряше дали синът ми е здрав и как изглежда. Бях толкова травмирана от това преживяване и объркана поради въздействието на морфина, че отказах да прегърна детето си и за първи път го взех в ръце едва на следващия ден.

Когато за първи път го прегърнах и погледнах в малките му очички, беше магически момент, който също така разби сърцето ми. Чувствах се гузна за това, че го отблъснах и оставих чужди хора да го хранят от бутилка в първите часове след раждането му; чувствах се ограбена, защото дори бабите и дядовците му го бяха държали преди мен.

Разбира се, не казах нищо на никого, освен на съпруга си. Пред приятелите си се шегувах, че все още имам перфектна вагина (една от малкото положителни страни на Цезаровото сечение). Пренебрегвах хорското „съжалявам“ и неискрените им въздишки, когато чуеха за раждането ми и се държах, сякаш не ми пука, сякаш нищо от това нямаше значение за мен.

Тогава не мислех така, но наистина нищо от това нямаше значение. Отне ми близо година наистина да приема фактите такива, каквито са, да позволя на мъката да напусне живота ми и да убедя себе си, че всичко беше наред. Най-накрая повярвах, че наистина няма значение как се е родил синът ми, а най-важното е, че го има. Той е жив и здрав, както и аз самата. Раждането може и да не беше преживяването, което си представях и очаквах, но беше най-специалния и важен момент в целия ми живот.

И дори сега, когато очаквам раждането на второто си дете, съм се примирила с факта, че раждането може да не бъде такова, за каквото съм била подготвена и в това няма нищо лошо. Защото сега знам, че този едничък ден, в който съм родила ще бъде заместен от много дни на радост, първи стъпки, първи думички и ярки спомени, които ще блестят толкова ярко в паметта ми, колкото мъката никога не би могла.

*Питоцин е медикамент, който се използва за ускоряване на раждането, секцио, рутинни вагинални прегледи и болнични инфекции

Източник: Huffingtonpost чрез www.dama.bg