Предай нататък (част първа)
Преди време една приятелка ми каза: „Откакто те познавам, още повече искам да имам деца!” Това беше един от най-милите комплименти, които съм получавала. Явно съм успявала да разказвам за мен и децата си така, че на нея й е ставало приятно-заразно да си мисли за това, което ще й се случи един ден.
Е, помня също, че един ден, след среща с мен, три от най-близките ми приятелки си обещаха да не раждат. Бяха дошли да ме видят три дни след секцио в болницата и аз живописно им разказах за действието на едната упойка.. Тяхното обещание, разбира се, отдавна не важи – едната има чудесен син, другата чака близнаци, а третата… тя има още малко време да преосмисли. Както и да е. Стана ми много хубаво, когато си дадох сметка, че първо – на мен наистина ми е интересно да говоря за преживяванията си като майка и второ – все има някой, на когото докато ме слуша, да се прииска да поръча: ”И на мен от същото!” А аз определено не разказвам само за светлата страна на майчинството. Споделям си всичко – от следродилната депресия до една изядена дифенбахия (леко отровно саксийно цвете, за което вероятно ще стане въпрос в следващите броеве).
Истината е, че всичко, което се е случило на мен, вероятно се е случило и на вас, а може дори вече да сте го забравили. Да, обаче винаги ще има някой, на когото всичко предстои. И когато ние ПРЕДАДЕМ НАТАТЪК преживяното, този някой ще знае, че не е сам. А това е много, много успокояващо. Почти колкото прочутият коктейл с Мента – мента, глог и валериан.
Затова аз ще споделям моите усещания и открития, както и тези на други майки, за да може заедно да погледнем спокойно и с усмивка на родителството.
Само трябва да осъзнаем, че ние просто продължаваме да си играем „на майки”, но вече не е „на ужким”. Нищо повече.
Нали играта преди всичко е удоволствие и забава, с които порастваме? Същото трябва да бъде и с родителството.
Първата среща
Има жени, които поглаждат корема си със забавени жестове и с отнесен поглед казват: „Обичам го от първия миг, в който усетих помръдването на крачето му!” Много пъти съм се питала дали това наистина е възможно, защото аз изобщо не усещах нещата по този начин. Дори се осъждах малко затова, че докато бях бременна, мислех активно егоистично. Освен, че приличах на планетата Земя, смятах, че съм важна колкото нея – исках всички да са загрижени за моето съществуване. Въпросът, който си задавах често беше – мога ли да обичам някого, когото още не познавам? Аз дори не знаех как изглежда моето дете, не познавах характера му, нямахме дори своите първи седем часа заедно… Как да кажа колко го обичам?
Според мен ние обичаме представата за това, което очакваме да се случи. Истинската любов идва с първата среща. Така беше при мен. Иначе няма как тази среща да бъде толкова велика. Тогава ние, майките, откриваме любовта в най-чистия й вид. Тя се изсипва щедро върху нас заедно с най-голямата отговорност, която някога сме поемали. И чак тогава започваме да обичаме всецяло и себеотдайно. Толкова, колкото сме обичали себе си и още малко отгоре. Имам удоволствието да помня две такива срещи.
Първата за жалост беше абсолютно мътна, защото излизах от пълна упойка. Тя беше най-популярната преди 13 години. Помня, че се усещах като след самолетна катастрофа. Ужасна беше тази упойка! Заради нея с дъщеря ми имахме първа среща чак на следващия ден. Бяхме двете сами в стаята, аз се заех да я изучавам. Изобщо не си я бях представяла така. Бях се нагледала на бузести, розови, русокоси картинки и корици, а тя беше леко червенокожа, имаше доста коса, при това тъмна и беше със затворени очи. Толкова исках да се погледнем! Опитах се да й говоря. Беше ми странно. Започвах да се уча да бъда майка и да обичам по различен начин. Истината е, че тогава никой не ми помогна в тези първи уроци, а и тя не даваше много от себе си. На всеки три часа идваше спяща и не желаеше да ме погледне. Чак на петия ден успях да я видя с отворени очи. Тогава открих, че е прекрасна и че главата й е… напълно крива. Добре че анестезиологът мина през стаята ми. Каза ми, че това е нормално – от дългото стоене в позата надолу, главичката е все още леко деформирана, но костите са много меки и всичко ще се оправи. Всичко се оправи, но аз бях много уплашена. Бях само на 25.
Вижте още истински истории:
Биляна и Стефан Тодорови в люлката
1,436 преглеждания
