Мързеливо или пасивно е детето ни и каква е разликата

Ако кажем, че днешното поколение деца няма нищо общо с предишното, от една страна, ще сме казали самата истина, от друга ще звучим като родителите си преди двайсетина години. Но животът се променя, участници в него също, така че нямаме кой знае колко сериозни причини да се вайкаме за различността и по-особеното поведение на нашите наследници. Повечето родители добре осъзнават тези различия и ги приемат, но има едно нещо, което е константно неприемливо. Негово величество мързелът. Вярно, че няма единица мярка за определяне на неговите мащаби, но повечето родители, преди време нашите, а днес самите ние, се ужасяват от мисълта, че детето им е инертно, незаинтересовано и мързеливо, според личните им представи. Това е и най-честата причина за родителското разочарование и притеснения относно бъдещето на децата.

Днес децата изглеждат наистина някак „отнесени“ и вяли, особено, когато в ръцете им има смарт устройство или са пред екрана на телевизора. Комуникацията родител-дете изглежда напълно прекъсната, а положението твърдо е „Говори си, не ми пречиш!“ Днес децата рядко отгръщат книги и учебници и изглеждат напълно незаинтересовани от уроците в училище. Но това е напълно разбираемо, ако вземем под внимание, че децата черпят информация от интернет за всичко, което ги интересува, дори най-малките.

Има ли истински мързеливи деца? Да! Те обаче не се отнасят към горната група. Можем да ги разпознаем по това, че те  категорично се дистанцират от задачите, които изискват усилие или упорита работа. Тези деца е много вероятно да израснат и като мързеливи възрастни. Но как да определим дали детето не и мързеливо или просто пасивно и какво можем да направим?

На първо място поставянето на етикети, даването на съвети и налагането на наказанията са напълно излишни. Ако има някакви резултати, то те най-вероятно ще са с кратковременен ефект. Разговорите с децата за важността на полаганите усилия, от старанието и ползата от това хората да се трудят, няма да помогне. Каквото и да кажем или да направим, децата вече са виждали или чували всичко това. Най-честата реакция, която можем да породим в децата с подобни опити, е, да ги принудим да се чувстват гневни и неразбрани.

Най-вероятно изобщо не става дума за мързел

Някои специалисти твърдят, че мързелът изобщо не е личностна черта. Той не е вродено качество, той е резултат от средата, в която расте детето и най-вероятно има конкретна причина за появата му. Според Алисън Шейфър това може да се дължи на липсата на мотивация. Много вероятно е детето ни да не може да определи своите цели. Именно тук е активната роля на родителя – да успее да мотивира и да помогне на детето си да намери онова интересно и полезно занимание, което да го направи проактивно.

„Мързелът“ може да е в резултат от недостатъчни умствени или физически възможности. Децата са различни, дори тези, които са на една възраст, и може едни да се справят с определени задачи отлично, а други да срещат затруднения. Именно тези затруднения карат втория тип деца да са по-малко заинтересовани, а това ги прави да изглеждат мързеливи. Всеки опит да бъде изведено едно дете от зоната му на комфорт, може да разкрие неадекватност по отношение на реалността или занижени способности и чувство за малоценност. Ако такива деца не правят опити обаче, те имат своето извинение за лошото си представяне: „Не съм учил/правил това преди, моята оценка е средна, но това не означава, че съм глупав, защото аз дори не съм опитвал да го направя.“

Родителите трябва да разкрият силните страни на детето си

Грижа на родителите е да мотивират детето, така че то да се справя добре с всякакъв тип задачи. Мотивацията е плод на възбудения навреме интерес, любопитство и желание детето да открива и учи нови неща, за да знае и може повече. Много е възможно детето да има интереси, които са останали скрити за нас и те да не са свързани с училището или дома и семейството. Има деца, които гледат много телевизия, буквално не сме в състояние да ги откъснем от екрана, това е една от най-честите причини да си мислим, че те са мързеливи, но ако погледнем по-внимателно, ще открием, че детето гледа Animal Planet или  National Geographic. Същото се отнася и до онлайн игрите. Децата, които „прекаляват“ с тях може би имат качествата да намират решения, да измислят стратегии и да създават модели.

Не бива да забравяме, че децата имат свои собствени интереси, които рядко ще съвпаднат с нашите, затова е важно да сме готови да ги приемем спокойно и с мъдрост. Уважителното отношение от страна на родителите към интересите на децата обикновено събарят всякакви прегради между родители и деца. Когато не се отнасяме с пренебрежение, децата са готови да споделят и дори са нетърпеливи на говорят за всичко, което ги вълнува. Затова е важно да ги изслушваме, но и да споделяме своите гледни точки.

Прекалената родителска загриженост не помага

Ако детето седи на дивана в хола и гледа телевизия, и ни поиска вода, не сме длъжни да се отзовем на неговата молба. Ако то е истински жадно, ще стане и ще си вземе вода. Това е валидно за всяка дейност – от написването на домашното да разучаването на труден тест. Ако детето свикне с идеята, че ние сме винаги някъде наблизо и ще му помогнем, то никога няма да се научи да носи отговорност да себе си и за собствените си действия, няма да може да развие своята независимост, а това неминуемо ще подготви терена за появата на мързел.

Ленността е придобит навик, а пасивните форми на развлечение като гледане на телевизия, компютърни и видео игри я поощряват. Поради това, децата от малки трябва да бъдат приучени на труд и отговорност към задълженията, които имат.
Тези навици, създадени в ранното детство, подпомагат развитието на детската психика и личността на децата като цяло и формират качества като самостоятелност и отговорност.

Не е фатално да де греши

Страхът от грешки и провал може да накара детето да опитва по-малко неща, а това в последствие води до по-малко успешно завършени дейности. Всяко дете трябва да осъзнае, че усилията винаги се възнаграждават, а допуснатите грешки не са неуспехи, а възможности да научават чрез тях нови неща.

Алисън Шейфър казва още, че децата са склонни да вярват, че техните качества зависят от това как се представят пред другите, в това число и пред родителите и поради това се страхуват от лошо представяне, ниски оценки и грешки. Децата трябва да са наясно, че всичко това не ги прави по-малко достойни като личности пред когото и да било. Родителите имат основната грижа децата им да разберат това.

Важно е родителите да са насърчаващи

Дори детето по никакъв начин да не ни показва, че го е грижа какво мислим за него, то живо се интересува от нашата оценка. Съзнателно търси одобрението ни и много иска да се гордеем с него. Децата често казват: „- Не ми пука“, но всъщност за тях нашата оценка е от огромно значение. Положителната оценка им помага да се чувстват добре, да изглеждат значими в собствените си очи и в очите на другите.

Насърчителните и окуражителните думи, както и доверието, което засвидетелстваме към децата си, често остава на заден план и бива пренебрегвано от възрастните, но за децата то е много важно. Те по всякакъв начин искат да чуват нашата положителна оценка, искат да станат като нас, да печелят признанието и уважението на хората, от които те самите се възхищават. Често не обръщаме внимание на тези детайли в отглеждането на децата, но за тях нашият образ в съзнанието им е напълно идеализиран, те искат и се стараят да са като нас, за тях ние оставаме през целия им живот примери за самоутвърждаване, от които черпят емоционална подкрепа и сигурност. Ето защо е важно на първо място ние самите да сме добър пример.

Първите седем