Зимна приказка
От сутринта падал сняг. Мечо седял на пънче в края на гората с вдигната глава, броял и облизвал падналите на носа му снежинки.
Снежинките падали, сладки и пухкави, и преди да кацнат се повдигали на пръсти. Ах, колко весело било това!
“Седмата” – прошепнал Мечо и предвкусвайки наслаждението, си облизал носа.
Но снежинките били омагьосани: те не се топели и оставали все така пухкави и в стомаха на Мечо.
“Ах, здравей гълъбче!” – казали шест снежинки на своята приятелка, когато се озовала редом с тях. – В гората все така ли е спокойно? Мечо все така ли седи на пънчето? Ах, какво смешно мече!”
Мечо чувал, че някой разговаря в стомахчето му, но не обръщал внимание.
А снегът все падал, и падал. Снежинките все по-често се спускали на носа на Мечо, присядали и казвали с усмивка:“Здравей, Мечо!”
“Много ми е приятно! – отвръщал Мечо. – Вие сте шестдесет и осмата.” И се облизвал.
До вечерта изял триста снежинки и му станало така студено, че едва се добрал до бърлогата си и веднага заспал. И му се присънило, че той е пухкава, мека снежинка… И че се спуска на носа на някакъв Мечо и казва: “Здравей, Мечо!”, а в отговор чува: “Много ми е приятно, триста и двадесета…”
“Трам-та-ра-рам!” – засвирила музиката. И Мечо се завъртял в сладък, вълшебен танц, и триста снежинки се завъртели заедно с него. Те се мяркали отпред, отзад, отстрани и когато се уморявал, го подхващали и той се въртял, въртял, въртял…
Мечо боледувал цялата зима. Носът му бил сух и горещ, а в стомаха му танцували снежинки. И чак през пролетта, когато навън зазвънели капчуците и птиците долетели, той отворил очи и видял на табуретката Ежко. Ежко се усмихвал и помръдвал с иглички.
– Какво правиш тук? – попитал Мечо.
– Чакам да оздравееш! – отвърнал Ежко.
– Дълго ли?
– Цялата зима. Като научих, че си се наял със сняг, веднага преместих всичките си припаси при теб…
– И цялата зима стоя до мен на табуретката?
– Да, поих те с елова отвара и ти разтривах стомаха със слама…
– Не помня – казал Мечо.
– И още как! – възкликнал Ежко. – Цяла зима бълнуваше, че си снежинка. Така се страхувах, че ще се разтопиш напролет …
Сергей Козлов
Източник
За автора:
Сергей Козлов ( 1939 – 2010 г.) е руски писател за деца, поет и сценарист в анимационното кино. Започва да пише стихове още като ученик. Завършва Литературния институт „М. Горки”. Преди да стане професионален писател, е работник като типограф, стругар, учител по пеене, огняр на парен локомотив, участва в геологични експедиции, уредник е в пушкиновия музей Михайловское. Пише приказки от началото на 1960-те г. Най-известните му произведения са книгата и сценарият към едноименния мултипликационен филм «Таралежче в мъглата» (1989), книгите «Как Лъвчето и Костенурката пяха песен» (1992), «Наистина ли ще ни има винаги?» (1997), «Облаци» (2000). Като сценарист участва в създаването на мултипликационните филми «Есенен риболов», «Страшен, сив, рошав», «Как Лъвчето и Костенурката пяха песен», «Таралежче в мъглата» (1975), «Как Таралежчето и Мечето посрещаха Нова година» (1975), «Прасенцето с бодливата шуба» (1981), «Зимна приказка» (1981) и много други.
Лауреат на наградата”Корней Чуковски”.
23,222 преглеждания
