Винаги ще те обичам!
Вече си на 5! Гледам те и виждам колко си пораснал, как се справяш сам с почти всичко, колко смело вървиш напред. Но едновременно с това някой русоляв кичур, мекотата на бузите ти или начина, по който мърдаш с носле, докато спиш, ме карат да виждам в теб бебенцето, което беше сякаш вчера. Бях до теб всеки ден, а не разбрах кога порасна. Сякаш тези пет години бяха миг. Толкова пълен и наситен миг, но неусетно отлетял. Сега нещо гъделичка очите ми и усещам как стомахът ми потръпва. Знам, че с всеки ден напред ти ще бъдеш все по-далеч от мен, докато не дойде денят, когато ще опаковаш багажа си и ще отидеш в своя нов дом. И понеже вече не мисля, че има много време дотогава, нека сега ти кажа онези неща, които са заседнали на гърлото ми.
Прости ми. Много пъти си чувал от мен, че не трябва да бъдеш послушен, че само себе си трябва да слушаш. Че е важно да знаеш какво ти искаш, а не да се вместваш в нечии очаквания. Но зная, че и много пъти подсъзнателно си усещал сблъска между тези мои думи и това, което се случва между нас. Защото каквото и да ти казвам аз, уви, имам очаквания към теб. И понякога така ми се иска просто да послушаш съвета ми, без да се налага да давам аргументи, да те убеждавам, да водим безкрайни преговори.
Не искам да пораснеш като човек, който живее живота си както другите очакват от него. Но едновременно с това ти пробутвам моите очаквания. Лицемерно е, знам! Затова те моля, въпреки, че съм твоята майка, недей да правиш нещо само, за да ми угодиш. Защото, както ще разбереш по-късно в живота си, когато обичаш – много искаш другият да е щастлив. И започваш да се вместваш в очакванията на другия за теб. И малко по малко губиш собствената си посока. Затова не търси одобрението ми. Слушай себе си, а когато беснея заради твоите избори, просто ми казвай това, което все по-често чувам „Мамо, аз решавам за себе си. Остави ме на мира!“ Чуя ли го, ми светва лампичката и успявам да се спра.
Прощавай също, че се тревожа за теб. Зная, че тази тревога е бреме за крехката ти все още самоувереност. Знам, че тя ти нашепва, че няма да се справиш, дори и думите ми да казват обратното. Знам, че много пъти съм ти казвала как добрите мисли създават енергия, която случва добрите неща и обратното. Но аз се тревожа, насищайки ни с лоши мисли. Това е, защото се опитвам да контролирам твоя живот, а той все по-малко е под мой контрол. И ме хваща страх. Но се опитвам. Ще ми отнеме време. А дотогава знай, че ти можеш и моят страх няма общо с това.
Прости ми, че те засипвам с манипулации за вредните „гадни“ храни, че крия от теб шоколада, защото е пълен с химии и консерванти, разболява тялото и води до пристрастяване, а после си го изяждам сама посред нощ. Прости ми, че не ти давам възможност да поемеш отговорност за собствените си избори.
Аз не съм супермайка. Все по-често ще разбираш, че не знам всичко, че не мога всичко. Ще ме хващаш, че говоря едно, а правя друго. Ще усещаш, че аз самата не винаги следвам собствените си принципи.
Не мога да ти обещая, че няма да има още куп неща, за които да те моля да ми простиш. Но мога да ти обещая, че колкото и да ми е трудно, ще намеря сили, за да те оставя да живееш своя живот. Защото не искам да бъда товарът, който да мъкнеш в душата си като възрастен, не искам да съм оковите, които да хващат в клопка съзнанието ти. Искам да съм само опората, която да намираш, когато имаш нужда от нея. Искам да съм онзи извор на любов, който никога не пресъхва. Дори, когато не си отивал да го видиш с месеци. Мога да ти обещая, че до сетния си дъх ще те обичам. А и след това…
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка “Дъж и Кап”, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg
8,071 преглеждания
